Аз, Клавдий. Божественият Клавдий

На някакво пиршество същата тази вечер Калигула разказал една история, която разплакала всички присъствуващи и му донесла много привърженици. Казал, че веднъж на разсъмване в Мизенум, безсънен както обикновено от скръб по майка си и своите братя, той взел решение каквото и да стане, да отмъсти най-сетне на техния убиец. Грабнал камата, останала от баща му, и смело се втурнал в стаята на Тиберий. Императорът пъшкал и се мятал в леглото, измъчван от кошмари. Калигула бавно вдигнал камата, за да удари, но свещен глас прошепнал в ухото му:

— Правнуко, възпри ръката си! Нечестиво ще е да го убиеш.

Калигула отвърнал:

— О, бог Августе, но той уби майка ми и моите братя, твоите потомци. Нима не трябва да отмъстя за тях, дори след туй от мене да бягат всички и да ме смятат за изменник на отечеството?

Август отговорил:

— Благородни ми синко, ти, който ще станеш скоро император, не е нужно да вършиш онова, което смяташ да направиш. По моя заповед фуриите мъстят за милите ти покойници в съня му.

И така, той положил камата на масата до леглото и излязъл Калигула не обяснил какво се е случило на другата сутрин, когато Тиберий се събудил и намерил камата на масата: трябвало да се предположи, че Тиберий не е посмял да спомене за случката.

Глава 29

Калигула беше двайсет и пет годишен, когато стана император. Едва ли някога в световната история е имало друг принц, който да е бил по-възторжено приветствуван при идването му на власт, едва ли другиму се е падала по-лесната задача да изпълни скромните желания на своите поданици, които искаха само мир и сигурност. С претъпкана съкровищница, добре обучени армии, отлична административна система, за която бе нужна още малко грижа, да заработи отново безупречно — защото въпреки небрежността на Тиберий, империята все още процъфтяваше след тласъка, даден от Ливия, — с всички тези предимства, прибавени към наследството от обич и доверие, с което той се ползуваше като син на Германик, и с неописуемото облекчение, усетено след смъртта на Тиберий, той имаше великолепните възможности да се запомни от историята като „Калигула Добрия“ или „Калигула Мъдрия“, или „Калигула Спасителя!“ Ала безсмислено е да се пише по този начин. Защото, ако наистина беше човекът, за какъвто го взимаха, той никога нямаше да надживее братята си, нито пък Тиберий щеше да го избере за свой приемник. Клавдий, спомни си как се присмиваше старият Атенодор за подобни невероятни случайности. Той казваше:

— Ако дървеният кон от Троя се беше разплодил, храната на конете днес щеше да струва много по-евтино!

Отначало Калигула се забавляваше да поддържа нелепата грешна представа, която всички освен мене, майка ми, Макрон и още един-двама имаха за него, и дори извърши няколко неща, за да я подхранва. Освен това искаше да закрепи положението си. Две пречки спъваха свободата му на действие. Едната беше Макрон, чиято власт го правеше опасен. Другият беше Гемел. Когато прочете завещанието на Тиберий (за по-голяма тайна то беше освидетелствувано само от неколцина освободени роби и неграмотни рибари), установи се, че старикът, просто за да създаде затруднения, не бе посочил Калигула за свой пръв приемник, а Гемел за втори — в случай на злополука; не — той ги бе направил съвместни приемници, да се редуват в управлението. Но, тъй или инак, Гемел още не беше пълнолетен и не бе допускан дори в Сената, докато Калигула, преди да е достигнал законната възраст, беше вече въздигнат за магистрат от втори ранг, както и за понтифекс. Затова Сенатът с готовност възприе мнението на Калигула, че Тиберий не е бил със здрав разсъдък, когато е правил завещанието си, и без никакви спънки даде цялата власт на Калигула. Като изключим тази част с Гемел, комуто той отне и правото да дели с него средствата за лични разходи на императора, обяснявайки, че тези средства били неделима част от суверенитета, Калигула спази всички други клаузи на завещанието и изплати до стотинка завещаните суми.