Аз, Клавдий. Божественият Клавдий

— Май че по-малко от пет милиона. Но той построи увеселителни кораби от кедрово дърво, облече ги в злато и ги украси със скъпоценни камъни, подреди в тях бани и цветни градини, започна строежа на шейсет нови храма и смята да прореже канал в Коринтския провлак. Къпе се в нард и масло от теменуги. Преди два дни даде на Евтих, водача на колесница от зелените, подарък от двайсет хиляди златици, загдето спечели едно трудно надбягване.

— Зелените ли печелят винаги?

— Винаги. Или почти винаги. Веднъж алените победиха преди известно време и хората ги аплодираха бурно. Омръзнало им беше еднообразието със зелените. Императорът страшно се разгневи. На другия ден водачът на алените и неговата група от победители бяха мъртви до един. Отровени. Подобно нещо се случи и преди.

— По това време догодина нещата ще тръгнат зле и за тебе, бедни ми Клавдий. Впрочем би ли искал да надникнеш в сметките? Както ти писах, годината не беше добра. Измря ценен добитък, робите крадат каквото завърнат, снопите със зърно изгоряха. Ти обедня с две хиляди и повече златици. Не е и по вина на управителя — той поне е честен. Стана тъй просто защото не си тук да надзираваш.

— Нищо не може да се направи — отвърнах. — Да си призная, напоследък се тревожа много повече за собствения си живот, Колкото за парите.

— Зле ли се държат с тебе?

— Да. Отнасят се с мене като със смешник. Не ми е приятно. Главният ми мъчител е императорът.

— Какво ти правят?

— О, грубиянски шеги. Кофи, пълни с вода, над вратите. Жаби в леглото ми. Или пък гнусни педерасти, намазани с митра: знаеш как се отвращавам от жаби и педерасти. Ако се случи да задремя следобеда, замерват ме с костилки от фурми, връзват обувки на ръцете ми или раздрънкват камбаната за пожар в ушите ми. И никога нямам нито миг свободен да си свърша някаква работа. А започна ли, разливат мастилницата отгоре. И нито една моя дума не се приема сериозно.

— Нима си единственият им смешник?

— Любимият. Официалният.

— Клавдий, ти си по-щастлив, отколкото можеш да си представиш. Пази тази си служба ревниво. Не позволявай друг да те замести.

— Какво искаш да кажеш, момиче?

— Искам да кажа, че хората не убиват смешниците си. Отнасят се към тях жестоко, плашат ги, ограбват ги, но не ги убиват.

Казах й:

— Калпурния, ти си много умна. Изслушай ме сега. Все още имам пари. Ще ти купя красива копринена дреха, златна тоалетна кутия, маймунка и сноп канелени пръчки.

Тя се усмихна.

— Предпочитам да ми го дадеш в пари. Колко смяташ да похарчиш?

— Около седемстотин.

— Добре. Един ден ще ми бъдат полезни. Благодаря ти, добри ми Клавдий.

Когато се върнах в Рим, научих, че са станали беди. Една нощ Калигула бил обезпокоен от далечния шум на тълпа, която се трупала пред амфитеатъра тъкмо преди разсъмване; хората се блъскали и се бутали да се наместят по-близо до вратите, та да заемат първите пейки. Калигула изпратил отред преторианци си да въдворят реда. Преторианците били нервирани, че са ги измъкнали тъй рано от леглата за този наряд и взели да удрят наляво и надясно, убили неколцина, включително и няколко изтъкнати граждани. За да покаже възмущението си, гдето сънят му е бил смутен от първоначалните безредици и от последвалите ги крясъци на хората, когато се разпръсквали с викове пред палките, Калигула се явил в амфитеатъра чак късно следобед, когато всички се били изтощили да го чакат, а били и гладни. Когато зелените преминали с конете, започнали да ги освиркват и хулят. Калигула скочил разгневен от стола си.

— Ах, защо нямахте една-единствена шия. Щях да я отсека!

На другия ден трябвало да има гладиаторски борби и гонене на диви животни. Калигула отменил всички приготовления и изпратил най-окаяните животни, които успял да намери на пазара — крастави лъвове и пантери, болни мечки и престарели, дръгливи диви бикове — от ония, гдето ги изпращат в отдалечените гарнизонни градове в провинцията, където публиката не е взискателна, а любителите-ловци не обичат пъргави животни. Ловците, които Калигула пратил вместо обявените участници, и те били като животните: дебели, схванати, грохнали ветерани. Някои от тях вероятно са били добри борци на времето си — в златния Августов век. Тълпата ги освиркала и обругала. Калигула това и чакал. Изпратил да арестуват ония, които вдигали най-много шум, и ги пуснал на арената да види дали ще се оправят по-добре. Краставите лъвове и пантери, болните мечки и дръгливите бикове набързо им видели сметката.