Аз, Клавдий. Божественият Клавдий

„Златицата“, споменавана тук като обикновената разменна единица, е латинската „aureus“, монета, равна на 100 сестерции или на двадесет и пет сребърни денарии (сребърни монети); това е приблизителната стойност, каквато имаха една лира стерлинга или пет щатски долара преди Първата световна война. „Милята“ е римската миля от хиляда стъпки. За по-голямо улеснение датите в полето на страницата са дадени според християнското летоброене: гръцкото, употребявано от Клавдий, е започвало да бележи годините от Първата олимпиада, която се е състояла през 776 година пр.н.е. Пак за по-голямо улеснение географските имена са дадени така, както са по-известни: напр. „Франция“ вместо „Задалпийска Галия“, тъй като Франция заема сега приблизително същата географска област и защото ще бъде нелогично градове като Ним, Булон и Лион да се наричат със съвременните им имена — малцина биха ги познали по старинните им названия, — а да се поставят в Галия Трансалпина или както са я наричали гърците, Галатия. (Гръцките географски названия са твърде неясни: за тях Германия е била „страната на келтите“.) По същата причина са използувани и най-познатите форми за личните имена — „Ливий“ — за Титус Ливиус, „Цимбелин“ за Кинобелинус, „Марк Антоний“ за Маркус Антониус.

Понякога се затруднявах да намеря подходящи названия на някои военни, правни и други технически термини. За пример ще взема думата „assegai“. Летецът Т. Шоу (комуто тук искам да поблагодаря за внимателното изчитане на този ръкопис) изрази несъгласие, загдето съм употребил думата като равнозначна на романската „framea“ или „pilum“. Той ми предложи „копие“. Но аз не приех това предложение със същата готовност, с която приех някои от другите, защото „копие“ ми трябваше за „pilum“, обичайното метателно оръжие на римските пехотинци, освен туй „асъгаи“ ми звучи и по-първобитно. Думата се употребява в английския език вече повече от 300 години и доби нова сила през деветнадесетия век, при войните със зулусите. Дългата, завършваща е желязно острие framea се е използва според Тацит за мятане и за мушкане; както и онова асъгаи на воините-зулу, от които германците от времето на Клавдий не са се различавали кой знае колко. Ако приемем твърденията на Тацит — първо, за лекотата, с която се е действувало с тази framea отблизо, както и за трудното боравене с нея в гористи местности, то трябва да предположим, че и германците са постъпвали подобно зулусите — счупвали дългата й дръжка, когато влизали в ръкопашен бой. Но до това се е стигало рядко, защото германците са предпочитали тактиката на светкавично нападение и бързо оттегляне в сблъсъците си с по-добре въоръжените римски пехотинци.

Светоний в книгата си „Дванадесетте цезари“ казва за Клавдиевите истории, че били написани по-скоро глупаво, отколкото недодялано. Ала ако някои пасажи от тази тук творба са написани не само глупаво, но и недодялано — с лошо построени изречения и неуместно вмъкнати отклонения, — това не ще се дължи на стремежа ми да наподобявам литературния стил на Клавдий, познат ни от оцелелите части на латинската реч за избирателните права на едуите. Речта наистина гъмжи от тромави изречения, но тя по всяка вероятност е буквална разшифровка от официалния стенографски запис на точните думи на Клавдий към Сената — реч на един изморен човек, опитващ се старателно да скалъпи изреченията си по грубо нахвърлени бележки. „Аз, Клавдий“ е написана на говорим език, защото гръцкият в действителност е език по-податлив за жив разговор, отколкото латинският. Откритото неотдавна писмо на Клавдий до александрийците, написано на гръцки — което вероятно е било обработено и от някой императорски секретар, — се чете много по-гладко, отколкото едуинската реч.

За поправките в областта на класиката изказвам благодарност на мис Еърлис Робъртс, а за подобренията в литературния ми стил — на мис Лоура Райдинг.

1934

Р. Г.

Глава 1

Аз, Тиберий Клавдий Друз Нерон Германик и Тоя и Оня и Еди-кой си (тъй като не смятам да ви отегчавам отсега с всичките си титли), който бях някога — всъщност до неотдавна — познат на приятелите и роднините и близките си като „Клавдий идиота“, или „Оня Клавдий“, или „Клавдий пелтека“, или „Кла-Кла-Клавдий“ и най-вече като „бедния чичо Клавдий“, сега сядам да пиша странната история на моя живот; ще започна с най-ранното си детство и ще продължа година по година, докато стигна до мига на съдбоносната промяна, когато преди около осем лета, вече петдесет и една годишен, изведнъж се озовах оплетен в мрежата на — да я наречем — „щастливата беда“, от чиито нишки не успях да се измъкна. (41 г. от н.е.)