Аз, Клавдий. Божественият Клавдий

Аз все още живеех в бедност с Бризеида и Калпурния, защото, макар да нямах повече дългове, то нямах и пари освен оня малък приход, който ми носеше селското имение. Бях достатъчно грижлив да уведомявам Калигула, че съм много беден, и той любезно ми позволи да остана в сенаторското съсловие, макар да нямах необходимия имуществен ценз за това. Но с всеки ден усещах положението си все по-несигурно. Веднъж посред нощ, в началото на октомври, ме разбудиха силни удари по входната врата. Подадох глава през прозореца.

— Кой е?

— Викат те в двореца незабавно.

— Ти ли си, Касий Херея? — запитах аз. — Ще ме убие ли, как мислиш?

— Наредено ми е да те заведа при него незабавно.

Калпурния се разплака, разплака се, и Бризеида и двете ме разцелуваха много нежно. Докато ми помагаха да се облека, набързо им обясних как да разпределят оскъдното ми имущество, какво да сторят с малката Антония, как да ме погребат и тъй нататък. Беше трогателна сцена за всички ни, но не посмях да я проточвам. Скоро куцуках край Касий, на път за двореца. Той ми отвърна сърдито:

— Освен тебе вика още двама бивши консули.

Съобщи ми имената им, а това още повече ме уплаши. Бяха богати хора, от ония, които Калигула би обвинил като нищо в заговор срещу него. Но защо и мен? Пристигнах пръв. Другите дотичаха току след мене, задъхани от бързане и от страх. Заведоха ни в съдебната зала и ни накараха да седнем на столове, върху нещо като ешафод, извърнати към трибуната на съдиите. Стража от германски войници, които си мърмореха нещо на техния език, застана зад нас. Стаята тънеше в пълен мрак — мъждукаха само две малки маслени лампи, поставени на столовете на съдиите. Забелязахме, че прозорците отзад са закрити с черни завеси, бродирани със сребърни звезди. Другарите ми и аз мълчаливо си стиснахме ръцете за сбогом. Бяха хора, които са ми нанасяли различни обиди, но в сянката на смъртта подобни дреболии се забравят. Седяхме там в очакване нещо да се случи чак до разсъмване.

Внезапно дочухме блъскане на цимбали и весела музика от обой и ударни инструменти. През една странична врата към мястото на съда започнаха да влизат роби и всеки носеше по две лампи, които оставяше на масите отстрани; а сетне мощен глас на евнух поде известната песен „Когато нощната безсъница“. Робите се оттеглиха. Дочу се шумолене и изведнъж пред нас затанцува някаква висока тромава фигура, облечена в женска копринена дреха и с корона от изкуствени рози на главата. Беше Калигула.

Тогаз розовопръстата богиня
ще прати надалече звездна нощ…

При тези думи той дръпна завесите от прозорците и пусна първите лъчи на зората, а после, когато евнухът произнесе думите за розовопръстата богиня, духвайки лампите една по една, включи и това описание в танца си. Пуф. Пуф. Пуф.

И там, де се гушат любовници тайни,
оплетени в мрежа от сладката страст…

От някакво легло, което не бяхме забелязали, защото беше скрито в ниша, богинята Зора измъкна едно момиче и един мъж, и двамата съвсем голи, и само с мимика им показа, че вече е време да се разделят. Момичето беше много красиво. Мъжът беше оня евнух, който пееше. Разделиха се в противоположни посоки, изразявайки дълбоко отчаяние. А когато прокънтяха последните стихове:

О, ти. Зора, най-дивната богиня,
пристъпваш с грациозна бавна стъпка
и караш всяка грижа да отмине…

имах благоразумието да се просна по корем на земята. Другарите ми не закъсняха да ме последват. Калигула подрипна от сцената и скоро след това ни повикаха да закусим с него.

— О, боже на боговете, през целия си живот не съм виждал танц, който да ми дари такава дълбока душевна наслада, както танцът, който гледах сега. Нямам думи да опиша прелестта му.

Другарите ми се съгласиха с мене и заявиха, че милиони пъти съжаляват, загдето подобно несравнимо зрелище е било показано пред толкова малко зрители. Той отвърна самодоволно, че това било репетиция. В някоя от близките нощи щял да го изиграе в театъра за целия град. Не можах да си представя как смята да получи ефекта от дръпването на завесите в открития амфитеатър дълъг стотици метри, но не казах нищо за това. Поднесоха много вкусна закуска, по време на която най-старият бивш консул седеше на земята, като ту похапваше от дроздовата баница, ту целуваше стъпалото на Калигула. Точно си мислех как ще се радват Калпурния и Бризеида, като ме видят да се връщам, когато Калигула, който беше в отлично настроение, внезапно рече:

— Хубаво момиче, нали, Клавдий, стари развратнико?

— Наистина много хубаво, боже.

— И още е девственица, доколкото знам. Искаш ли да се ожениш за нея? Ако искаш, можеш. Известно време я харесвах, но странно, вече не ми харесват незрелите жени… Нито пък зрелите освен Цезония. Позна ли девойката?

— Не, господарю, само тебе гледах, да си призная.