— Да тръгна към Рим и да оставя Рейн неохраняван? Че за какъв римлянин ме смятате? — И додал: — Освен това от всичко, което съм чувал, този Клавдий бил много работлив и скромен човек; и макар някои от вас да го смятат за глупак, аз бих се поколебал да нарека глупак един член на императорското семейство, който благополучно е оцелял след царуването на Август, Тиберий и Калигула. Смятам, че при тези обстоятелства изборът е сполучлив и аз ще се радвам да положа клетва за вярност на Клавдий. Казвате, че не бил войник. Толкоз по-добре. Бойният опит не всякога е качество за един главнокомандуващ. Божественият Август — говоря с най-дълбоко уважение — беше склонен, когато застаря, да пречи на командирите си със своите прекалено подробни указания и съвети: тази последна Балканска война никога не би се проточила толкова, ако той не беше тъй усърден да командува от дълбокия тил битки, каквито е ръководил начело на войските си преди четиридесет години. А Клавдий, струва ми се, на тази си възраст никога не ще пожелае нито да се яви лично на бойното поле, нито пък ще се изкуши да отменя решенията на своите офицери по въпроси, които не познава. Но в същото време той е отличен историк и притежава, както съм чувал, такива познания по общите стратегически принципи, за които мнозина главнокомандуващи с богат боен опит биха му завидели.
По-късно един от неговите офицери ми предаде тези думи на Галба и аз му изпратих лично писмо с благодарности за доброто му мнение. Заявих му, че може да разчита, че ще дам на своите пълководци свободата да действуват както намерят за добре в походите, които съм разпоредил или съм ги упълномощил да предприемат. Единствените ми указания ще са само дали експедицията да бъде завоевателна или наказателна. В първия случай силата би трябвало да се съчетае с човечност — колкото може по-малко да се разрушават превзетите села и градове, както и реколтата на полето, местните божества да не се унищожават и да не се позволяват кланета, след като врагът е побягнал от бойното поле. Но в случай на наказателна експедиция да не се показва пощада: колкото може повече да се унищожават реколтата, селата и градовете, както и светилищата, а оная част от населението, която не е годна да се вземе в робство, да се изтребва. Освен това ще указвам максималния брой на резервни войски, които да се събират, както и максималния брой на римски жертви, които се разрешават. Предварително ще решавам със самия командуващ обекта на атаката и ще искам от него да определи колко дни или месеци са му необходими, за да го превземе. Ще оставям всички стратегически и тактически разпореждания на него и ще упражнявам правото си да поема личното командуване на кампанията и да доведа със себе си необходимите според мен подкрепления едва тогава, когато обектът не е превзет в уговореното време или жертвите от римска страна надвишават предварително уговорената цифра.
Защото си бях намислил Галба да предприеме един поход срещу катите. Щеше да бъде наказателна експедиция. Не смятах да разширявам империята отвъд естествената и ясна граница на Рейн, ала когато катите и северните племена, истевоните, отказваха да съблюдават границата, налагаше се да се направи една демонстрация на римското достойнство. Брат ми Германик обичаше да казва, че единственият начин да спечелиш уважението на германците е да се отнасяш към тях брутално; и че те са единственият народ в света, за който той е в състояние да каже подобно нещо. Испанците например могат да се респектират от внимателното отношение на победителя, французите — от неговото богатство, гърците — от уважението му към изкуството, евреите — от неговата нравствена цялост, африканците — от спокойното му и достойно държане. Но германецът, който не се трогва от ни едно от тези неща, всякога трябва да бъде натикван в праха и пак да бъде повален, ако се вдигне, и пак да се удари, докато се търкаля в стенания. „Дотогава, докато раните го болят, той ще се бои от ръката, която му ги е нанесла.“