Аз, Клавдий. Божественият Клавдий

Опитвал се беше да привлече интереса ми към философски занимания, но като разбра, че нямам склонност към това, не ме насили да премина отвъд границите на общото образование по този предмет. Той беше човекът, който пръв ме насочи към историята. Притежаваше копия от първите двадесет книги на „Историята на Рим“ от Тит Ливий и ми даде да ги прочета като пример за ясен и приятен стил. Историите на Ливий ме плениха и Атенодор ми обеща, че веднага щом съумея да победя заекването си, ще ме запознае със самия Ливий, който беше негов приятел. Удържа на думата си. Шест месеца по-късно ме заведе в Аполоновата библиотека и ме представи на един брадат, приведен човек около шейсетте, с жълтеникава кожа, весели очи и изискан говор, който ме посрещна сърдечно, защото съм бил син на баща, когото много уважавал. По онова време Ливий още не бе написал и половината от историята си, която в завършен вид се състоеше от сто и петдесет книги, като започваше от най-ранните, легендарни времена и стигаше до времето, когато преди дванадесет години баща ми бе починал. По същото това време той беше започнал да публикува творбата си по пет книги годишно и сега вече беше достигнал до рождението на Юлий Цезар. Ливий ме поздрави, загдето съм имал за учител Атенодор. Атенодор му отвърна, че аз съм възнаграждавал достойно усилията, полагани от него; аз пък казах на Ливий за удоволствието, което съм изпитал, докато съм чел неговите книги, които Атенодор ми беше препоръчал като пример за изящен стил. Тъй всички останахме доволни, особено Ливий.

— Как? Нима и ти ще ставаш историк, мой млади човече? запита той.

— Желал бих да стана достоен за това почтено име — отвързвах, макар всъщност да не се бях замислял сериозно над този въпрос. После Ливий ме подкани да напиша животоописанието на моя баща и предложи да ми помогне, като ме насочи към най-достоверните исторически източници. Останах поласкан и заявих, че ще започна да пиша още на другия ден. Ала Ливий отговори, че писането е последната задача на историка: най-първо той трябвало да събере своите материали и да се научи да подостря перото си. Атенодор щял да ми заеме своето малко остро джобно ножче — пошегува се Ливий.

Атенодор беше достолепен старец с тъмни благи очи, изгърбен нос и най-красивата брада, която е никнала на човешко лице. Тя се разстилаше на вълни чак до пояса му и беше бяла като крилото на лебед. Не казвам това като безвкусно поетическо сравнение, защото не съм от историците, които пишат в псевдоепичен стил. Казвам, че тя наистина беше бяла като крилото на лебед. Имаше опитомени лебеди в изкуственото езеро в градините на Салуст и веднъж Атенодор и аз ги бяхме хранили с хляб от една лодка; и именно тогава си спомних колко ме порази, че неговата брада и техните криле, когато се бе надвесил към тях, са съвсем еднакви по цвят. Атенодор имаше навика, докато разговаря, да поглажда брадата си бавно и ритмично и дори веднъж ми каза, че това именно я карало да расте такава пищна. Каза, че невидими огнени зрънца изтичали от върховете на пръстите му и подхранвали косъма. Това беше типична шега на стоик, присмиващ се на чисто теоретичната философия на епикурейците.

Брадата на Атенодор ме накара да си спомня за Сулпиций, който на тринайсетгодишната ми възраст ми бе назначен от Ливия за учител по история. Сулпиций, според мен, имаше най-жалката брада, каквато съм виждал: беше бяла, но с белотата на кишата по улиците на Рим — зацапано сивкавобяло, примесено с жълто, а беше и проскубана. Имаше навика да я увива около пръстите си, когато беше притеснен, понякога дори налапваше края й и започваше да го дъвче. Ливия го беше избрала, предполагам, защото го е смятала за най-отегчителния човек в целия Рим и се е надявала, че като ми го прати за учител, ще изгаси историческите ми амбиции; защото тя твърде скоро узна за тях. Ливия беше права: Сулпиций беше просто гениален в умението си да превърне и най-интересните събития в нещо блудкаво и мъртво. Но дори и Сулпициевата сухота не беше в състояние да ме отвърне от моята работа, а освен това той имаше невероятно силна памет за факти. Ако, да речем, ми беше нужно някакво съвсем необичайно сведение, като например какви са били законите за у наследяването на главатарското място у едно от алпийските племена, срещу които е воювал баща ми, или пък какви са били значението и произходът на техния чуждоземен боен вик, Сулпиций ще знае кой автор е разглеждал тези въпроси, в коя книга и от кой рафт на кой шкаф, в коя зала, на коя библиотека би могъл да се намери отговорът. Липсваше му всякакво чувство за критичност и стилът му беше направо жалък, като цветя в леха, която не е разредена. Но се оказа неоценим помощник по-късно, когато се научих да го използувам като такъв вместо като учител; и той продължи да работи за мен чак до смъртта си на осемдесет и седем години, почти трийсет години след това, а паметта му си остана ненакърнена до самия край, както и брадата му — все тъй безцветна, проскубана и разчорлена.

Глава 6