Аз, Клавдий. Божественият Клавдий

— А аз още не знам да го чета. Знам само азбуката. Дядо много ми се сърди — баща нямам — и казва, че съм била мързелива. Естествено разбирам, като говорят на гръцки: когато сме на масата, говорим само на гръцки, а и когато има гости — също. За какво се разправя в книгата ти?

— Това е част от историята на Тукидид. Пасажът тук е за някакъв политик, един табак, наречен Клеон, който започнал да критикува стратезите, които обсаждали спартанците на някакъв остров. Разправял, че не си гледали работата както трябва и че ако той бил на тяхно място, щял да плени цялата спартанска армия и да я докара в Атина само за двадесет дни. На атиняните тъй им дошло до гуша от тези негови приказки, че наистина го назначили за командир на войските.

— Странна идея. Е, и какво станало после?

— Удържал обещанието си. Избрал си един добър началник-щаб и му заръчал да се бие както намери за добре, стига само да спечели битката, а оня човек си знаел работата; тъй че за двадесет дни Клеон докарал в Атина сто и двадесет спартанци от най-първа класа.

Камила рече:

— Чувала съм чичо ми Фурий да казва, че най-умният водач е оня, който си избира умни хора да мислят вместо него. — А сетне додаде: — Ти сигурно си вече много умен, Клавдий.

— Всички ме смятат за пълен глупак и колкото повече чета, толкова по-голям глупак ме смятат.

— Аз пък мисля, че си много разумен. Така добре умееш да разказваш.

— Но аз заеквам. И езикът ми е клавдиевски.

— Може да е само от нерви. Ти не познаваш много момичета, рали?

— Не — отвърнах й, — а ти си първата срещната, която не ми се е подиграла. Дали не можем да се виждаме от време на време, Камила? Ти не би могла да ме научиш да бягам, но аз мога да те науча да четеш гръцки. Би ли желала?

— О, с голямо удоволствие. Но ще ме учиш ли от интересни книги?

— От която поискаш. Обичаш ли историята?

— Май че най обичам поезията; в историята има толкова имена и дати за помнене. По-голямата ми сестра е луда по любовните стихове на Партений. Ти чел ли си ги?

— Някои, но не ги харесвам. Много са изкуствени. А пък аз обичам истински книги.

— И аз. Но кажи, има ли гръцки любовни стихове, които да не са изкуствени?

— Например Теокрит. Много ми харесва. Накарай леля си да те доведе тука утре по същото време, аз ще донеса Теокрит и веднага почваме.

— Наистина ли не е отегчителен?

— Не, много е добър.

Подир това се срещахме в градината почти всеки ден и седнали на сянка, четяхме Теокрит и разговаряхме. Накарах Сулпиций да обещае никому да не казва за това — страхувах се, че щом Ливия научи, ще ми забрани да идвам. Камила каза един ден, че съм бил най-милото момче, което познавала, и че ме харесвала повече от всичките приятели на брат си. Тогава и аз й признах колко я харесвам, това я зарадва и срамежливо се целунахме. Запита ме дали има някаква възможност да се оженим. Дядо й, каза ми, бил готов да стори всичко за нея и щяла да го доведе някой ден в градината, да се запознаем; но дали баща ми ще се съгласи? Когато й обясних, че нямам баща и че всичко зависи от Август и Ливия, тя се разстрои. Дотогава не бяхме говорили много за семействата си. Беше чувала само лоши неща за Ливия, но аз я успокоих: възможно бе да склони, защото тъй ме ненавиждаше, че й бе все едно какво върша, стига да не я злепостави.

Медулин беше едър, достолепен старец и обичаше историята, а това улесни разговора. На времето бил старшият офицер при баща ми в първия му поход и знаеше за него много анекдоти, някои от които с благодарност записах за моята биография. Веднъж заговорихме за прадядото на Камила, Камил, и когато Медулин ме запита коя от постъпките на Камил най ме възхищава, аз казах:

— Оня случай, когато учителят-предател от Фалерия подмамил учениците си и ги завел в Рим, обяснявайки на римляните, че фалерианците ще са готови да приемат всякакви условия, само и само да им върнат децата, а пък Камил отхвърлил предложението. Накарал да съблекат учителя гол, да вържат ръцете му на гърба, а после раздал на учениците му пръчки и камшици, за да откарат с бой предателя у дома си. Чудесно, нали?

Като четях тази история, все си представях учителя като моя Катон, учениците като Постум и мене, та затова възхищението ми към Камил имаше малко объркан произход. Но Медулин остана доволен.

Когато поисках от Германик да даде съгласие за нашия брак, той склони с радост, защото вече знаеше от мен, че обичам Камила; чичо ми Тиберий също не се възпротиви; а баба ми Ливия както винаги сдържа гнева си и поздрави Август, загдето тъй бързо послушал Медулин — сигурно е бил пиян, казала му, щом се е съгласил на този брак, макар зестрата да била малка, а честта от подобно сродяване — твърде голяма за човек от семейство като неговото. От поколения насам родът на Камиловците не бе излъчвал ни един мъж с особени дарби и прояви.