Аз, Клавдий. Божественият Клавдий

— Да. Знаеш колко я обичах и колко съм страдал заради нея. Преди година ти ми загатна, че не била достойна да страдам за нея, и спомняш ли си колко ти се разсърдих? Не исках да ти проговоря дни наред. Сега съжалявам, че се разгневих, Клавдий. Но знаеш какво е, когато си безнадеждно влюбен в някого. Тогава не ти казах — преди да се омъжи за Кастор, тя ми заяви, че Ливия я била принудила към този брак и че всъщност тя обичала само мене. Повярвах й. Как да не й повярвам? Надявах се, че някой ден нещо ще стане с Кастор и тя и аз ще можем да се оженим. Оттогава насам все тази мисъл ме поддържаше. Днес следобед, веднага след като се разделихме, седях с нея и Кастор под лозницата край голямото шараново езеро. Той започна да ме дразни. Сега разбирам, че всичко е било внимателно подготвено преди това помежду им. Първото, което рече, беше: „И тъй, предпочетоха, значи, Германик пред тебе, а?“ Казах му, че намирам назначението за правилно и че току-що съм поздравил Германик. Тогава той подигравателно подхвърли: „Значи, дал си му одобрението си на престолонаследник, тъй ли? Между другото, все още ли очакваш да наследиш дядо си като император?“ Сдържах гнева си заради Ливила, но му отвърнах, че не смятам за прилично да се разисква престолонаследието, докато Август все още си е жив и здрав и в пълна власт на силите си. После иронично го запитах дали предлага себе си като кандидат-съперник. А той се обади с ехидна усмивка: „Дори да го направя, ще имам повече изгледи за успех от тебе. Обикновено получавам онова, което искам: работя с ума си. Спечелих Ливила пак с ума си. Смях ме хваща, като си спомня колко лесно ми беше да убедя Август, че не си подходящ съпруг за нея. А може и други неща да получа пак по този начин. Кой знае?“

Това вече ме вбеси. Попитах дали не иска да каже, че е дрънкал разни лъжи за мене. А той рече: „Защо пък не? Исках Ливила и тъй я получих.“ Обърнах се към Ливила и я попитах дали е знаела нещо за това. Тя се престори на възмутена, каза, че нищичко не знаела, но че смятала Кастор за способен на всякакви подли деяния. Пусна една-две сълзи и заяви, че Кастор бил покварен човек, никой не можел дори да предположи колко била изстрадала с него, извика, че предпочитала да умре.

— Да, това е стара нейна хитрост. Може да плаче, когато си поиска. Всички се хващат. Ако ти бях разказал онова, което знам за нея, щеше да ме намразиш може би за известно време, но то щеше да ти спести всичко останало. Какво се случи после?

— Тази вечер тя ми изпрати устна вест по своята прислужница, че Кастор щял да бъде по всяка вероятност навън през цялата нощ, на някой от обичайните си гуляи, и щом видя светлина на прозореца й, веднага след полунощ да ида при нея. Точно под светлината прозорецът щял да бъде отворен, трябвало да се изкатеря тихо. Викала ме да ми каже нещо много важно. Това естествено можеше да означава само едно — сърцето ми щеше да изскочи от радост. Часове чаках в градината, докато съзрях светлината да се появява за миг на нейния прозорец. Намерих долния прозорец отворен и се покатерих. Прислужницата на Ливила беше там и ме преведе горе. Посочи ми как да стигна до стаята на Ливила — да прескоча от единия балкон на другия, докато стигна прозореца. И това било, за да се избягнат стражите в коридора до нейната врата. И тъй, намерих Ливила да ме чака по домашна роба, с разпуснати коси и невероятно красива. Описа ми колко жестоко се отнасял с нея Кастор. Каза ми, че не му дължала нищо като съпруга, защото според собственото му признание бил се оженил за нея с измама и се отнасял към нея много грубо. Обви ръце около шията ми, аз я вдигнах и я отнесох до леглото. Бях луд от желание. Тогава изведнъж тя започна да крещи и да ме отблъсква. За миг помислих, че е полудяла, и сложих ръка върху устата й да я усмиря. Но тя успя да се освободи, събаряйки една малка масичка, на която имаше лампа и стъклено шише. Сетне започна да вика: „Насилват ме! Насилват ме!“ Тогава вратата беше разбита и вътре нахлу дворцовата стража с факли. Познай кой ги предвождаше!

— Кастор ли?

— Ливия. Отведе ни, както си бяхме, при самия Август. Там беше Кастор, макар Ливила да ми бе казала, че вечерял някъде в другия край на града. Август освободи стражата, а Ливия, която до този миг не беше продумала, започна нападките си срещу мене. Каза му, че по негово предложение била отишла в моето жилище, за да ме запознае лично с обвиненията на Емилия и да ми поиска обяснение за това.

— Емилия ли? Коя Емилия?

— Моята племенница.

— Не знаех, че има нещо против тебе.