Аз, Клавдий. Божественият Клавдий

Не си спомням баща си, който е починал, докато съм бил дете, но на младини не пропущах възможност да събирам най-подробни сведения за живота и нрава му от всички — сенатори, войници или роби, които са го познавали. Започнах да пиша биографията му като пръв опит в областта на историята и макар баба ми, Ливия, скоро да сложи край на това, аз продължих да събирам материали с надеждата, че един ден ще мога да довърша започнатото. Всъщност привърших биографията неотдавна, но дори и днес е безсмислено да правя опит да я пускам за прочит. Тя е пропита с такъв републикански дух, че в мига, в който Агрипинила — сегашната ми жена — узнае за нейното публикуване, всички екземпляри ще бъдат иззети, а бедните ми писари-преписвачи ще пострадат невинно заради моето неблагоразумие. Ако имат щастие, ще се измъкнат, без да им счупят ръцете и да отрежат палците и показалците им — забавление, присъщо на Агрипинила. Ах, как ме мрази тази жена!

В живота примерът на баща ми ме е ръководил по-силно от примера на когото да било друг освен на брат ми Германик. А пък Германик, тук всички са единодушни, бил същинско копие на баща ми по лик, телосложение (само че с по-тънки крака), по смелост, жив ум и благородство; затуй аз често си мисля за двамата като за един. Да можех да подхвана тази история направо от разказа за детството си, без да се връщам по-назад от моите родители, сигурно бих го сторил, защото родословните дървета и семейните истории са отегчително нещо. Ала не е възможно да отмина само с няколко думи баба си Ливия (единствената от четиримата ми дядовци и баби, жива по време на рождението ми), понеже тя за жалост е главното действуващо лице в първата част на моята история и ако сега не разкажа за живота й на младини, по-сетнешните й деяния ще са необясними. Споменах, че беше омъжена за император Август: това бе вторият й брак, последвал развода й с моя дядо. Подир смъртта на баща ми тя стана фактически глава на семейството, измествайки и майка ми Антония, и чичо ми Тиберий (законния глава), и дори самия Август — на чието могъщо покровителство баща ни в своето завещание бе поверил нас, децата.

Ливия беше от фамилията на Клавдиите, една от най-древните в Рим, от нея беше и дядо ми. Има една популярна балада, която старците все още пеят, в чийто припев се казва, че дървото на Клавдиите раждало два вида плодове — сладка ябълка и киселица, но че киселиците били по-многобройни от сладките ябълки. Сред киселиците народният певец изброява Апий Клавдий Горди, разбунил целия Рим в желанието си да пороби и изнасили една свободно родена девойка на име Вергиния, и Клавдий Друз, който по време на Републиката се опитал да се провъзгласи за цар на цяла Италия, и Клавдий Хубавия, който пък, когато свещените кокошки отказали да кълват, хвърлил ги в морето с думите: „Тогава нека пият“, и така загубил една важна морска битка. А от първия вид народният певец споменава Апий Слепеца, който отклонил римляните от един опасен съюз с цар Пир, и Клавдий Дънера, който прогонил картагенците от Сицилия, и Клавдий Нерон (което в диалекта на сабиняните означава Силния), който нанесъл поражение на Хаздрубал, когато последният потеглил от Испания, за да се притече на помощ на своя брат, великия Ханибал. Освен че били смели и умни, и тримата са били добродетелни мъже. За жените Клавдий баладистът споменава само че и те също са или сладки ябълки, или киселици, но че и при тях киселиците са повече от сладките ябълки.

Дядо ми Друз Нерон е бил един от най-благородните из Клавдиите. Уверен, че Юлий Цезар е единственият човек, достатъчно властен, за да дари на Рим мир и сигурност в онези трудни времена, той се присъединил към Цезарианците и воювал смело за Юлий в египетската война. Когато предугадил, че Юлий се стреми към еднолично управление, дядо ми не пожелал да подкрепи тази му амбиция, но и не посмял да рискува открит разрив. Затова Домолил да му се възложи длъжността понтифекс и в това си качество бил изпратен във Франция да основава там колония от войници-ветерани. Като се върнал, след убийството на Юлий Цезар, той си навлякъл омразата на младия Август, осиновения син на Юлий, който тогава още се казвал Октавиан, и на съюзника му, великия Марк Антоний, със смелото си предложение убийците на тиранина да бъдат възнаградени. Пак трябвало да бяга от Рим. В последвалите размирици той се прехвърлял ту към една, ту към друга партия, според това коя защищавала правдата. По едно време бил с младия Помпей, а после тръгнал с брата на Марк Антоний да се бие срещу Август при Перузия, в Етрурия. Но накрая, като се убедил, че Август — макар и задължен от чувство на лоялност да отмъсти за убийството на Юлий Цезар, неговия осиновител — дълг, който той неуморно изпълнявал, — по дух не бил тиранин и се стремял към възстановяването на древните свободи на народа, дядо ми преминал на негова страна и се установил в Рим с баба ми Ливия и чичо ми Тиберий, тогава едва двегодишен. Повече не участвувал в гражданските войни, задоволявайки се о длъжността си на понтифекс. (41 г. пр.н.е.)