Аз, Клавдий. Божественият Клавдий

Август минаваше седемдесетте. Доскоро никой не мислеше за него като за стар човек. Но тези неотдавнашни обществени и лични бедствия много го промениха. Стана избухлив и вече му беше все по-трудно да посреща случайни посетители с обичайната си любезност и да сдържа търпението си на обществени пиршества. Започна да се държи избухливо дори към Ливия. Въпреки това продължаваше да работи съвестно както преди и дори прие ново десетгодишно продължение на монархията. Тиберий и Германик, когато се намираха в града, поемаха много от неговите задължения, които преди той би извършил сам, а Ливия работеше по-усилено от всякога. По време на Балканската война, докато Август отсъствуваше, тя бе останала в Рим, снабдена с дубликат от неговия печат, и поддържайки постоянна връзка с него посредством конни пратеници, сама се бе оправяла с всичко. Август започваше вече малко или много да се примирява с вероятността да бъде наследен от Тиберий. Смяташе го способен да управлява сравнително добре с помощта на Ливия и да провежда неговата собствена политика, но също така се ласкаеше от мисълта, че всички ще усещат липсата на Бащата на Отечеството и ще говорят за Августовия век, както сега говореха за златния век на цар Нума (приемника на Ромул). Въпреки големите си заслуги към Рим Тиберий като личност не бе популярен и сигурно нямаше да стане по-обичан, когато станеше император. Август беше доволен, че Германик, бидейки по-възрастен от Кастор, неговия брат по осиновяване, се явяваше естествен наследник на Тиберий и че малолетните синове на Германик — Нерон и Друз — бяха негови собствени правнуци. Макар съдбата да бе отредила ни един от внуците му да не го наследи, един ден той непременно пак щеше да управлява, както изглеждаше, в лицето на своите правнуци. Защото по това време Август вече беше забравил за Републиката, забравили бяха и всички останали, и бе възприел схващането, че неговите четиридесет години на неуморна и искрена служба на Рим му дават правото, стига да поиска, да определи своите императорски приемници дори до трето поколение.

Докато Германик беше в Далмация, не му писах за Постум — страхувах се някой от агентите на Ливия да не хване писмото ми, но му разправих всичко веднага щом се върна от войната. Той много се разтревожи и каза, че просто не знаел какво да вярва. Нека обясня — Германик имаше навика всякога да отказва да повярва лошото за когото и да било, докато не получи сигурни доказателства за неговата злина, и обратното — да вменява на всеки най-чисти подбуди. Тази изключителна наивност му бе от голяма полза. Повечето от хората, които срещаше, оставаха поласкани от високата му оценка за моралните им качества и в своите постъпки се стараеха да я оправдаят. Ако му се случеше да зависи от милостта на някой наистина зъл човек, тази негова добросърдечност щеше да го доведе до въжето; но, от друга страна, Германик успяваше да прояви благородството у всеки, който имаше капчица добрина в сърцето си. Затуй и сега ми каза, че не бил склонен да приеме, че Ливила или Емилия са способни на подобно престъпно злодейство, макар напоследък, призна той, да бил разочарован от Ливила. Каза още, че не съм успял да му представя вероятните им мотиви кой знае колко убедително, а съм замесил и баба ни Ливия в историята, което било направо невероятно. Кой разумен човек, викна той изведнъж възмутено, би могъл да заподозре Ливия в подбудителство към подобно злодейство? Тъй можела да бъде подозряна и Добрата богиня в отравяне на градските кладенци. Но когато в отговор го запитах дали наистина вярва, че Постум е виновен в извършване на две изнасилвания в две последователни вечери, и двете крайно необмислени, и дали го смята способен да лъже и Август, и нас дори и да е бил виновен, той замълча. Винаги бе обичал Постум и много му вярваше. Използувах момента и го накарах да се закълне в духа на покойния ни баща: ако някога открие и най-малкото доказателство, че Постум е бил несправедливо осъден, да каже на Август всичко, което знае за случая, и да го принуди да върне Постум и да накаже лъжците, тъй както заслужават.