Аз, вещицата

Матю винаги ставаше различен, когато наоколо нямаше никого, но сега контрастът беше още по-голям, след като семействата ни бяха заминали. Откакто бе пристигнал в къщата на семейство Бишъп, неусетно бе поел отговорността за още осем живота. Грижеше се за всички с еднакво настървение, без значение какви са му и дали са му роднини. А сега имаше само едно същество, което трябваше да пази.

— Нямахме много време напоследък просто да си поговорим — отбелязах аз, като си припомних водовъртежа от събития след първата ни среща. — Сега сме само двамата.

— През последните дни бяхме подложени на библейски премеждия. Май само чума и нашествие на скакалци не преживяхме. — Замълча. — Но ако вселената е решила да ни изпита по старомодния начин, то значи дойде краят на мъките ни. Тази вечер стават четирийсет дни.

Толкова малко време, а колко много неща се бяха случили.

Оставих празната чаша на масата и се протегнах към ръцете му.

— Къде отиваме, Матю?

— Можеш ли да изчакаш още малко, скъпа? — Погледна през прозореца. — Искам да се насладя докрай на този ден. А съвсем скоро ще се съмне.

— Май обичаш да си играеш на семейство с мен? — На челото му бе паднал кичур коса, който аз отметнах.

— Обичам да си играя на семейство с теб — потвърди той и хвана дланта ми.

Разговаряхме тихо още половин час, накрая Матю отново погледна навън.

— Качи се горе и се изкъпи. Използвай всяка капка вода в бойлера, вземи си дълъг горещ душ. Може в предстоящите дни да ти се дояжда от време на време пица, но това ще е нищо в сравнение с копнежа ти по топлата вода. След няколко седмици ще си готова да извършиш убийство за един душ.

Донесе ми костюма за Вси светии, докато се къпех: черна рокля до средата на прасеца с висока яка, ботуши с остри върхове и островърха шапка.

— А мога ли да попитам какво е това? — И той размаха чифт чорапи на бели и червени хоризонтални райета.

— Това са чорапите, за които Ем спомена — въздъхнах. — Ще разбере, ако не ги обуя.

— Ако телефонът ми още беше в мен, щях да те снимам с тях и да те изнудвам цяла вечност.

— Мога ли с нещо да ти запуша устата? — попитах и се потопих още по-дълбоко във ваната.

— Със сигурност — отвърна Матю и хвърли чорапа зад себе си.

Отначало бяхме игриви. Също като на вечеря предния ден и на закуска тази сутрин избягвахме да споменаваме, че това може да е последният ни шанс да бъдем заедно. Все още бях неопитна, но Ем твърдеше, че дори най-опитните пътешественици във времето се отнасят с уважение към непредсказуемостта на преместването между миналото и бъдещето и признават колко е лесно да се заплетат за неопределен период в паяжината на времето.

Матю усети промяната в настроението ми и й отвърна отначало с още повече нежност, а след това със собственическа страст.

Въпреки очевидната ни нужда от утеха и кураж, не консумирахме брака си.

— Когато сме в безопасност — промълви той и ме целуна по шията. — Когато имаме повече време.

По едно време мехурът ми от едра шарка се спука. Матю го прегледа и заяви, че всичко изглежда добре — странно описание за открита възпалена рана колкото монета от десет цента. Махна превръзката на врата ми, където бяха останали почти незабележими следи от шевовете на Мириам, както и една от превръзките на ръката ми.

— Бързо се възстановяваш — каза той одобрително и целуна сгъвката на лакътя, откъдето бе пил кръв от вените ми. Устните му ми се сториха топли.

— Колко странно. Кожата ми тук е студена. — Докоснах шията си. — И тук също.

Матю прокара пръст по изпъкналата ми сънна артерия. Потръпнах от докосването му. Броят на нервните окончания очевидно се беше утроил.

— Допълнителна чувствителност — установи Матю. — Сякаш си отчасти вампир. — Наведе се и притисна устните си към пулсиращата артерия.

— О! — Затаих дъх, бях изненадана от силата на усещането.

Времето минаваше бързо, затова облякох черната рокля. С плитката, която се спускаше по гърба ми, приличах на излязла от фотография от края на деветнайсети век.

— Жалко, че няма да се върнем във времето на Първата световна война — каза Матю и подръпна ръкавите на роклята. — Приличаш на учителка от около 1912 година в този тоалет.

— Не и като си сложа това. — Седнах на леглото и започнах да си обувам ярките чорапи.

Матю се заля от смях, умоляваше ме веднага да си сложа шапката.

— Ще се самозапаля така — протестирах. — Изчакай, докато светнат фенерите.

Излязохме навън с кибрит, мислехме си, че можем да запалим огън в издълбаните тикви по обикновения начин. Излезе вятър обаче и стана много трудно да драснем клечките и свещите да продължат да горят.

— По дяволите! — изругах. — Не трябва да пропиляваме усилията на Софи.

— Можеш ли да използваш магия? — попита Матю, докато се мъчеше да запали още една клечка.

— Ако не мога, не би трябвало дори да се преструвам на вещица на Вси светии. — Мисълта, че ще трябва да обяснявам провала си пред Софи, ме накара да се съсредоточа върху текущата задача и фитилът пламна. Запалих и останалите единайсет фенера по алеята, всеки следващ беше по-ужасен и плашещ от предишния.