Аз, вещицата

— О! — Пъзелът се подреди. Вече знаех, че харесва миризмата ми. Очевидно от нея му се прияждаше.

О! Изчервих се.

— Мислех си, че познаваш вампирите — подхвърли той по-кротко — и затова ме покани на вечеря.

Поклатих глава, докато си натрупвах още една смесена хапка на вилицата.

— Сигурно знам по-малко за вампирите, отколкото обикновените хора. А и към малкото, което ми е казала леля Сара, трябва да се отнасям силно подозрително, като се имат предвид предразсъдъците й. Беше например много категорична за диетата ви. Твърдеше, че не консумирате нищо друго, освен кръв, защото само тя ви е нужда, за да поддържате живота си. Но това не е вярно, нали?

Матю присви очи и гласът му изведнъж стана леден.

— Не. Ти имаш нужда от вода, за да поддържаш живота си. Но само вода ли пиеш?

— Може би не трябваше да повдигам темата. — Въпросите ми го разгневяваха. Нервно обвих крака около краката на стола и тогава осъзнах, че съм без обувки. Бях посрещнала госта си боса.

— Предполагам, че не можеш да потиснеш любопитството си — каза Матю, след като обмисли думите ми доста дълго. — Пия вино и мога да ям храна, за предпочитане сурова или студена, за да не ми мирише.

— Но виното и храната не поддържат живота ти — предположих аз. — Ти се нуждаеш от кръв, от всякакъв вид кръв. — Той премигна. — И няма нужда да чакаш пред прага ми, докато те поканя. Какво друго не знам за вампирите?

На лицето на Матю се изписа търпение, очевидно постигнато с доста усилия. Той се облегна назад с чаша в ръка. Изправих се леко и се пресегнах през масата, за да му сипя още. Щом се канех да го удавя във въпроси, поне да го удавя и във вино. Наведох се над свещите и за малко да си подпаля ризата. Матю грабна бутилката от ръката ми.

— Защо аз да не налея? — предложи той. Сипа на себе си и доля и моята чаша, преди да ми отговори. — Повечето от нещата, които знаеш за мен, за вампирите като цяло, са измислени от хората. Тези легенди направиха възможно съжителството ни с тях. Те се плашат от свръхестествени същества, и нямам предвид само вампирите.

— Черни шапки, прилепи, метли. — Това беше дяволската троица на вещерството, която оживяваше нелепо и помпозно на всеки празник на Вси светии.

— Именно — кимна Матю. — Във всяка една от тези легенди има частица истина, нещо, което е уплашило хората и им е помогнало да отрекат отрицанието си. Аз имам сила и дълъг живот, ти имаш свръхестествени способности, демоните са плашещо креативни. Хората могат да убедят сами себе си, че горе е долу и че черното е бяло. Това е тяхната специална дарба.

— А каква е частицата истина в легендата, че вампирите не могат да влязат в един дом, без да са поканени? — След като го бях притиснала с въпроси за диетата му, сега го разпитвах за протокола на влизане.

— Хората са край нас непрекъснато. Те просто отказват да признаят съществуването ни, защото то не може да бъде обяснено в ограничения им свят. След като ни допуснат и разберат какви сме наистина, те остават при нас и е трудно да ги прогоним, точно като гост, когото сме поканили в дома си. Вече не могат да се правят, че не ни забелязват.

— Значи е като легендата за слънчевата светлина — произнесох бавно. — Не че не можете да излизате на слънце, но когато го направите, хората по-лесно ви забелязват. И вместо да признаят, че съществувате, те казват, че не можете да оцелеете на дневна светлина.

Матю отново кимна.

— Но въпреки това продължават да се правят, че не ни забелязват. Не можем да стоим на закрито, докато се стъмни. Но хората по-лесно могат да си обяснят съществуването ни след залез. Същото се отнася и за вас. Трябва да видиш как те гледат, когато влизаш някъде или вървиш по улицата.

Спомних си обикновената си външност и го погледнах със съмнение. Матю се засмя.

— Знам, че не ми вярваш. Но е истина. Когато хората видят свръхестествено същество, те стават неспокойни. Идва им в повече, защото тези същества са прекалено високи, прекалено силни, прекалено изобретателни, прекалено завладяващи, прекалено различни. Опитват се с всички сили да наместят нашите квадратчета в кръглите си очертания. Нощем е по-лесно да се примирят с нас, като просто ни обявят за странни.

Станах да отнеса чиниите от рибата и със задоволство установих, че Матю е изял всичко, освен гарнитурата. Той наля още немско вино в чашите, докато аз извадих две други чинии от хладилника. На тях имаше красиво подредени парченца сурово еленско месо, толкова тънко нарязани, та продавачът твърдеше, че през тях може да се чете вестник. Вампирите не обичаха зеленчуци. Да видим дали понасят кореноплодни и сирене. Сложих ряпа в средата и настъргах пармезан отгоре.

В центъра на масата се появи декантер с червено вино, който бързо привлече вниманието на Матю.

— Може ли? — попита той, очевидно се притесняваше да не наводня колежа. Пресегна се към съда, наля по малко вино в чашите и го вдигна към носа си.

— „Кот-Роти“ — каза със задоволство. — Едно от любимите ми.

Погледнах декантера.

— И можеш да познаеш само като го помиришеш?

Той се засмя.