Без дом

— Не исках да се върна с празни ръце при мама Барберен, която беше толкова добра към своя малък Реми, към намереното дете. Тогава, като мислех какво ще ти бъде най-полезно, ми дойде наум за крава, която да замести Червенушка, и купихме на панаира в Юсел тая крава с парите, които спечелихме аз и Матиа.

— О, доброто дете! Милото момче! — възкликна мама Барберен и ме целуна.

После влязохме в обора, та мама Барберен да разгледа нашата крава, която беше вече нейна крава. При всяко ново качество, което откриваше, мама Барберен ахваше възхитена и доволна:

— Каква хубава крава!

Изведнъж се спря и ме погледна.

— А! Значи ти си забогатял?

— Да — обади се весело Матиа. — Имаме още петдесет и осем су.

И мама Барберен повтори пак своя припев, но с известно изменение:

— Добрите момчета!

Радостно и приятно ми стана, че тя мисли и за Матиа и отделя за двама ни общо кътче в сърцето си, В това време кравата продължаваше да мучи.

— Моли да я издоят — каза Матиа.

Без да се бавя повече, аз изтичах вкъщи за тенекиеното, добре измито ведро, в което дояхме някога Червенушка и което бях видял закачено на старото си място, макар че отдавна вече нямаше крава в обора на мама Барберен. Като се връщах, напълних го с вода, за да можем да измием вимето на нашата крава, което беше цялото в прах.

Колко доволна беше мама Барберен, като видя ведрото към три четвърти пълно с хубаво пенливо мляко!

— Мисля, че ще дава повече мляко от Червенушка — каза тя.

— И какво мляко! — добави Матиа. — Мирише на портокалов цвят.

Мама Барберен погледна любопитно Матиа, като се питаше много явно какво ли е това портокалов цвят.

— То е много вкусно нещо, което дават на болните в болницата — обясни Матиа, който не обичаше да пази своите знания само за себе си.

Издоихме кравата и я пуснахме в двора да пасе, а ние влязохме вкъщи, дето, като ходих за ведрото, сложих на масата на видно място маслото и брашното.

Като видя тая нова изненада, мама Барберен пак започна със своите възклицания, но тоя път реших, че откровеността ме задължава да ги прекъсна.

— Тая изненада — каза аз — е повече за нас, отколкото за тебе. Умираме от глад и ни се ядат палачинки. Помниш ли как ни попречиха през последните Заговезни, които прекарах тук, и как с маслото, което беше взела назаем, за да ми направиш палачинки, изпържи лук в тигана? Този път никой няма да ни попречи.

— Значи ти знаеш, че Барберен е в Париж — попита ме мама Барберен.

— Да.

— А знаеш ли защо отиде в Париж?

— Не.

— По твоя работа.

— По моя работа ли? — уплаших се аз.

Но преди да отговори, мама Барберен погледна Матиа, сякаш не смееше да говори пред него.

— О, можеш да говориш пред Матиа — рекох й аз. — Обясних ти, че той ми е като брат и всичко, което се отнася до мене, се отнася и до него.

— Тя е много дълга за обяснение — каза мама Барберен.

Видях, че не й е приятно да говори, а не исках да настоявам пред Матиа, да не би тя да откаже, което ми се струваше, че може да го огорчи, и реших да узная по-късно защо е отишъл Барберен в Париж.

— Барберен скоро ли ще се върне? — попитах аз.

— О, не, не вярвам.

— Тогава няма защо да бързаме, да се заловим с палачинките, а по-късно ще ми кажеш какво общо има с мене отиването на Барберен в Париж. Имаме време, щом няма опасност да се върне и да опържи лука си в нашия тиган. Имаш ли яйца?

— Не, нямам вече кокошки.

— Не ти донесохме яйца, защото се бояхме да не ги счупим. Не можеш ли да вземеш назаем?

Тя се смути и разбрах, че навярно е вземала много често назаем и не може да вземе пак.

— По-добре ще ида сам да купя — предложих аз. — А ти в това време забъркай тестото с мляко. Ще намеря у Соке, нали? Отивам. Кажи на Матиа да ти приготви съчки. Той чупи много хубаво съчки.

От Сока купих не само дванадесет яйца, а и малко парче сланина.

Когато се върнах, брашното беше забъркано с мляко и оставаше да се чукнат само яйцата в тестото. Наистина нямаше да има време да втаса, тъй като бяхме много гладни и не можехме да чакаме, но и да станеше малко клисаво, стомасите ни бяха здрави и нямаше да пострадат.

— А! — каза мама Барберен, като бъркаше усилено тестото. — Ти си добро момче, а как можа да не ми се обадиш нито веднъж? Знаеш, много често мислех, че си умрял, защото си казвах: „Ако Реми беше жив, не можеше да не пише на своята мама Барберен“.

— Да, но мама Барберен не беше сама вкъщи. Знаех, че тя не можеше да прочете сама това, което щях да й пиша, и че при нея беше и татко Барберен, от когото ме беше много страх, а само той беше господар в тая къща и доказа много добре това, като ме продаде за четиридесет франка на един стар музикант.

— Не бива да говорим за това, мой малък Реми.

— Не се оплаквам, а искам да ти обясня защо не посмях да ти пиша. Боях се, че ако ме открие, пак ще ме продаде, а не исках да бъда продаден. Ето защо, като загубих бедния си стар господар, който беше много добър човек, не ти се обадих.

— Ха, старият музикант умря ли?