Без дом

Кучетата бяха неспокойни, сякаш предчувствуваха нещо. Добродушко беше равнодушен, а аз страшно развълнуван. Колко противоречиви чувства говореха в моята неопитна душа! Стоях в един ъгъл на двора на гарата, държах трите кучета вързани, а Добродушко под дрехата си и чаках, без да виждам какво става наоколо.

Кучетата ми известиха, че влакът е пристигнал и че са подушили господаря. Изведнъж почувствувах, че ме повлякоха и понеже това стана ненадейно, кучетата ми избягаха. Те тичаха и лаеха радостно и почти веднага ги видях да скачат около Виталис, който се бе появил в обикновените си дрехи. По-бърз, макар и не тъй гъвкав като другарите си, Капи беше скочил в ръцете на своя господар, докато Зербино и Долче се катереха по краката му.

Пристъпих и аз — Виталис пусна Капи на земята и ме притисна към себе си. За пръв път ме целуна, като повтори няколко пъти:

— Buon di, povero caro!7

Моят господар никога не беше груб към мене, но и никога не ме е галил и не бях свикнал на такива изблици на нежност. Това ме трогна и се просълзих, защото бях в състояние, при което сърцето се свива и бързо се отпуска.

Погледнах го и намерих, че много се е състарил в затвора. Беше се прегърбил и побледнял, устните му — станали безцветни.

— Е, намираш, че съм се променил, нали, момчето ми? — каза той. — Затворът е лошо жилище, а скуката — лоша болест. Но сега всичко ще се оправи.

После промени разговора.

— А как се запозна с тая жена, която ми писа? — попита ме той.

Тогава му разказах как срещнах „Лебед“ и как от тоя ден живея при госпожа Милиган и сина й, какво сме видели, какво сме правили.

Разказът ми беше много дълъг, понеже се боях да стигна до края му и да засегна въпроса, който ме ужасяваше, тъй като сега вече никога не бих могъл да кажа на господаря си, че бях желал да се споразумее с госпожа Милиган и с Артур, за да остана при тях.

Но не стана нужда да му направя това признание, защото, преди да завърша разказа си, стигнахме в хотела, където беше отседнала госпожа Милиган. А и Виталис не ми каза нищо за писмото на госпожа Милиган и не ми спомена за предложенията, които тя навярно му беше отправила в това писмо.

— Тази жена ме чака, нали? — попита той, когато влязохме в хотела.

— Да, ще ви заведа при нея.

— Няма нужда, кажи ми номера на стаята и ме чакай тук с кучетата и Добродушко.

Когато господарят ми кажеше нещо, не бях свикнал да му възразявам или да споря с него. Все пак се опитах да го помоля да отидем заедно при госпожа Милиган, което ми се струваше и естествено, и справедливо. Но с едно движение той ме накара да млъкна — аз го послушах и останах с кучетата на една пейка пред вратата на хотела. И те искаха да го последват, но и те се подчиниха на заповедта му да не влизат, както се подчиних и аз. Виталис умееше да заповядва.

Защо не искаше да присъствувам на разговора му с госпожа Милиган? Това се питах и разглеждах тоя въпрос от всички страни. Не бях успял още да си отговоря, когато го видях, че се връща.

— Иди да се сбогуваш с госпожата — ми каза той. — Ще те чакам тук. Тръгваме след десет минути.

Загубил бях надежда, но все пак това решение ме потресе.

— Е! — обади се той след няколко минути. — Не разбра ли? Какво стоиш като пън? Побързай!

Той нямаше навик да ми говори грубо и откакто бях при него, никога не ми беше говорил така.

Станах, за да се подчиня — несъзнателно, без да разбирам.

Но след като направих няколко крачки, за да се кача при госпожа Милиган, попитах:

— Значи казахте им…

— Казах, че си ми нужен и че и аз самият съм ти нужен, тъй че нямам намерение да се откажа от правата, които имам над тебе. Върви и бързай да се върнеш.

Тия думи ме поуспокоиха, защото бях напълно овладян от упоритата мисъл, че съм намерено дете, и си въобразих, че щом трябва да заминем след десет минути, господарят ми е казал всичко, което знаеше за моя произход.

Когато влязох в стаята на госпожа Милиган, сварих Артур да плаче, а майка му, наведена над него, го утешаваше.

— Нали няма да заминете, Реми? — извика Артур.

Госпожа Милиган отговори вместо мене, като му обясни, че трябва да се подчиня.

— Помолих вашия господар да ви остави при нас — ми каза тя с глас, който ме накара да се просълзя, — но той не се съгласи и с нищо не успях да го убедя.

— Той е лош човек! — извика Артур.

— Не, не е лош човек — продължи госпожа Милиган. — Вие сте му нужен, а ми се струва освен това, че той искрено ви обича. После, той говори като честен и благороден човек. Ето как ми обясни той своя отказ: „Обичам това дете и то ме обича. Суровият живот, който ще води при мене, ще му бъде по-полезен от прикритото положение на слуга, в което ще живее при вас, без да искате. Наистина вие ще му дадете образование и възпитание. Ще развиете ума му наистина, но не и характера му. Той не може да бъде ваш син, ще бъде мой. Това е по-добре, отколкото да бъде играчка на болното ви дете, колкото мило и приятно да изглежда това дете. Аз също ще го уча.“

— Но нали той не е баща на Реми! — обади се Артур.