Без дом

— Няма да идеш там, но при едно условие: че ще заспиш веднага. Когато той се върне, не бива да те свари буден.

И като ме целуна, тя ме обърна с лице към стената. Искаше ми се да заспя, но бях силно потресен, така дълбоко развълнуван, че не можех сам да се успокоя и да заспя.

Значи мама Барберен, толкова добра, така нежна към мен, не ми беше родна майка! Но тогава каква беше родната майка? По-добра, още по-нежна! О, не, не беше възможно.

Но разбирах и чувствувах много добре, че роден баща не можеше да бъде така суров като Барберен и да ме гледа със зли очи и вдигната тояга.

Той искаше да ме изпрати в приют. Мама Бариерен би ли могла да му попречи? И какво беше това приют? В село имаше две деца, които наричаха „децата от приюта“. Те носеха на шията си оловна плочка с номер. Бяха лошо облечени и мръсни, подиграваха се с тях, биеха ги. Другите деца бяха лоши и често ги гонеха като безстопанствени кучета, за да се забавляват, а и защото няма кой да защити безстопанственото куче.

О, не исках да бъда като тия деца, не исках да нося номер на шията, не исках да тичат подире ми и да викат: „В приюта! В приюта!“

Само при тази мисъл тръпки ме побиваха и зъбите ми тракаха.

И не спях. А Барберен щеше да се прибере.

За щастие той не се прибра така скоро, както беше казал, и сънят дойде, преди той да се върне.

Трета глава Трупата на синьор Виталис

Цялата нощ навярно съм спал под впечатлението на мъката и страха, защото сутринта, когато се събудих, най-напред опипах леглото и се огледах наоколо, за да се уверя, че никъде не са ме отнесли.

Цялата сутрин Барберен не ми каза нищо и аз започнах да вярвам, че се е отказал от намерението да ме прати в приюта. Навярно мама Барберен му е говорила; тя го е убедила да ме остави.

Но когато удари дванадесет, Барберен ми каза да си сложа фуражката и да го последвам.

Уплашен, извърнах очи към мама Барберен, да я помоля за помощ. Но тя ми кимна крадешком, което означаваше, че трябва да слушам. Същевременно ме успокои с ръка: нямаше защо да се боя.

Тогава, без да възразя, тръгнах след Барберен.

Нашата къща е далеч от селото. Има не по-малко от един час път. Този час измина, без той да ми продума нито веднъж. Вървеше пред мене бавно, като накуцваше, без да помръдне глава, и от време на време се обръщаше изведнъж, за да види вървя ли след него.

Къде ме водеше?

Този въпрос ме тревожеше, макар че мама Барберен ми бе кимнала успокоително, и заради опасността, която предчувствувах, без да зная каква е, мислех да избягам.

Затова гледах да изостана. Като се отдалеча достатъчно, щях да се хвърля в някой ров и той нямаше да може да ме стигне.

В началото той само ми каза да не се деля от него. Но скоро навярно отгатна намерението ми и ме хвана за ръка.

Принуден бях да вървя след него — това и направих.

Така влязохме в селото и всички по пътя се обръщаха да ни изгледат, защото аз приличах на зло куче, което водят вързано.

Когато минавахме край кафенето, един мъж, който стоеше на прага, извика Барберен и го покани да влезе.

Барберен ме хвана за ухото, бутна ме да мина пред него и когато влязохме, затвори вратата.

Олекна ми. Кафенето не изглеждаше опасно място, пък и отдавна имах желание да прекрача прага му.

Кафенето, кафенето в странноприемницата „Света Богородица“! Какво ли можеше да бъде?

Колко пъти си бях задавал тоя въпрос!

Виждал бях да излизат от кафенето хора със светнали лица и треперещи крака. Като минавах край вратата му, често бях чувал викове и песни, от които трепереха стъклата.

Какво правеха там? Какво ли ставаше зад тия червени завеси? Сега щях да узная.

Докато Барберен се настаняваше на една маса със собственика на кафенето, който го беше поканил да влезе, аз седнах край огнището и се огледах наоколо.

В другия кът срещу мене седеше едър старец с бяла брада, облечен в странни дрехи, каквито никога не бях виждал.

На косите му, които падаха на дълги къдрици върху раменете, стоеше висока сива плъстена шапка, украсена със зелени и червени пера. Овчи кожух с вълната от вътрешната страна го пристягаше в кръста. Кожухът нямаше ръкави и през дупки при раменете ръцете излизаха облечени в кадифе, което някога трябва да е било синьо. Високи вълнени гетри стигаха до коленете му и бяха пристегнати с червени ленти, които се кръстосваха няколко пъти около краката му.

Той се беше изтегнал на стола си, подпрял брада на дясната си ръка. Лакътят му опираше на прегънатото коляно. Никога не бях виждал жив човек в такова спокойно положение — приличаше на един от дървените светии в нашата черква.

Край него три кучета, сгушени под стола му, се топлеха, без да мърдат: едно бяло рунтаво пале, един черен къдрав мъник и малка сива кучка с хитра и мила муцунка; бялото носеше на главата си вехта полицейска фуражка, закрепена под брадата му с кожен ремък.

Докато разглеждах учуден и с любопитство стареца, Барберен и собственикът на кафенето разговаряха тихо, но чувах, че става дума за мене.

Барберен казваше, че е дошъл в село, за да ме заведе при кмета — да издействува от приюта да му плаща за моята издръжка.