Безизходица

— Е, ами Снап рече още, че този кльощав тип, дебнещ като мишка, ама издокаран с очила, бил с посивяла коса и с бачкаторски комбинезон. Та измъкнал той един малък хладилник от вана си. Нашият Снап веднага си рекъл, че онзи бил от някакви доставки, май за строежа или нещо такова. Белият се върнал след малко, ама само с ръчната количка, метнал я обратно във вана и отпрашил.

Знаех си, че нямаше смисъл да питам дали господин Снап е запомнил регистрационния номер на микробуса. Разкритото досега не беше кой знае какво, но най-после поне се добрахме до някакви следи.

— Т’ва ще ви свърши ли работа? — попита ни Биг Айс и се ухили, докато потърка длани, големи като чинии.

Пуснах на тезгяха найлоновата торба с парите от продажбите на дрога.

— Не инвестирай всички само в един вид акции! — подвикна през рамо Емили на излизане.

32.

Щом се върнахме при джамията, тълпата на улицата ми се стори някак си по-притихнала. Имам Ясин излезе на тротоара и заговори на паството си с успокоителен тон.

Аз пак се свързах с екипа за бързо реагиране и съобщих какво научихме с Емили. Казах им още, че източникът на информацията трябва да бъде запазен в тайна, за да не пострадат Биг Айс и Снап, най-новите сътрудници на нюйоркската полиция.

— Добре, ще им заповядам да класифицират твоето сведение като секретно, в категорията DD-5, за да имат достъп до него само работещите по случая — обеща ми Креймър, детективът от отдела за тежки престъпления, избран за водещ на следователския екип.

Дали това нямаше да ме задължи да попълвам безброй формуляри?, разтревожих се и прекъснах разговора. Започвах да се чувствам като редови член от екипа за бързо реагиране.

Настигнах Джон Клиъри, командващ екипа за събиране на веществени доказателства, който вървеше към алеята с чувал за биологични отпадъци в ръка.

— Джон, оказа се, че заподозреният не е скрил тялото в хладилника тук. Този тип е разтоварил хладилника с тялото, предварително напъхано в него.

— Наистина ли? — учуди се Клиъри и веднага извади мобилния телефон от калъфа на колана върху белия си работен комбинезон. — В такъв случай, вместо да изваждаме трупа, ще качим целия хладилник на носилка и така ще го откараме в лабораторията.

Върнах се в нашата кола без опознавателни знаци и позвъних на детектив Рамирес, който още бе в къщата на семейство Скинър, за да му съобщя лошата вест. Той въздъхна дълбоко.

— Ужасна работа — промълви Рамирес. — Горката жена. Не заслужава това. Но няма как, ще й го кажа, Майк. Предпочитам да се прострелям с куршум в коляното, отколкото да й го съобщя.

— Е, какво мислиш сега? — попита ме Емили, като зае отново мястото си в колата.

— Мисля, че първо трябва да хапнем нещо — предложих й аз. — Знам едно чудесно място наблизо, което може да ти помогне да забравиш за всичко станало през последните два часа.

След десет минути пристигнахме пред ресторанта на Силвия на Ленъкс Авеню, през няколко преки надолу.

— Имаш късмет — казах и поднесох менюто на Емили веднага щом седнахме в това уютно, невероятно приятно ухаещо местенце. — Не само защото тук предлагат царевична каша, но дори и прясно зеле.

— Прясно зеле ли? Е, с това успя да ме спечелиш — заговори Емили провлачено, като истинска южняшка дама. Дори махна с ръка пред себе си, сякаш държеше невидимо ветрило. — След това никога няма да огладнея, макар че не очаквах да си толкова запален по южняшката кухня, Майк.

— Не ме разбирай грешно, Паркър. Способен съм да се справя наведнъж с шест бири и солидна порция пържени картофки благодарение на ирландските си корени. За тази храна ме запали жена ми. Тя беше превъзходен гастроном. Всяка събота успяваше да уговаря Шеймъс да гледа децата, за да ме води по нови места. Така свикнахме събота следобед да се отбиваме в ресторантчета с южняшка кухня, където свиреха джаз.

Заговорихме за случаите, които разследвахме, когато ни сервираха две блюда от прочутите печени ребърца на Силвия.

— Мисля, че малко започна да ни просветва — сподели ми Емили между две хапки. — Свидетелят беше ужасен, но след като нашият човек е позволил да има такъв, това най-малкото означава, че не е идеалният престъпник и може да допусне грешки. За кратко не бях сигурна в това. Но да домъкне трупа в хладилник, а след това да го изхвърли? Това е най-малкото доста странно… Нали си съгласен с мен? С това си е създал доста главоболия.

— Така е — рекох, като избърсах устните си със салфетката. — За този откачалник това не е просто занимание, а цяло приключение.

— Не спирам да се питам защо го прави — продължи Емили. — Защо въобще се преструва, че отвлича децата? Досега не е поискал никакъв откуп. Имам предвид, защо ще се свързваш със семействата, ако и бездруго си решил да убиеш жертвите си?