Безизходица

— Изпитът, на който ще те подложа, е следният: или го вземаш, или си мъртъв. А сега, въпрос номер едно: Как се казва бавачката ти?

„Кой? Бавачката ми?“, замисли се Джейкъб. Какво, по дяволите, беше това?

— Р-р-роса — запелтечи младежът.

— Точно така, Роса. Дотук се справяш добре, мистър Дънинг. А сега ми кажи фамилното й име.

О, мамка му!, ядоса се Джейкъб. Абандо ли беше? Или Абрадо. Нещо подобно. Не знаеше. Милата дребна женица, която бе играла с него на криеница. Която му поднасяше храната след часовете в училище. Същата онази Роса, която притискаше топлата си буза до неговата, като му помагаше да духне свещичките на тортата за рождения му ден. Как така не знаеше фамилното й име?

— Времето изтича — напомни му мъжът.

— Абрадо — изрече колебливо Джейкъб.

— Въобще не позна — ядоса се мъжът. — Името й беше Росалита Чавария. Разбираш ли, тя беше личност, която си имаше лично и фамилно име. Също като теб. Тя беше от плът и кръв. Също като теб. Но знаеш ли, тя умря миналата година. Една година след като твоите родители я уволниха, защото бе започнала да забравя. И бе принудена да се върне в родината си. Което ни насочва към третия въпрос: Коя е родината на Роса?

Откъде, по дяволите, този тип знаеше за смъртта на Роса? Неин приятел ли беше? Но той дори не говореше като латиноамериканец. И отново — за какво бе всичко това?

— Никарагуа… — опита се да налучка Джейкъб.

— Пак сбърка. Тя беше от Хондурас. Един месец след като се прибра в едностайната барака на сестра си, трябваше да се подложи на хистеректомия. В занемарената държавна болница край Тегусигалпа й преляха кръв, заразена с вируса на СПИН. От цялото западно полукълбо Хондурас е държавата с най-много болни от СПИН. Знаеш ли това? Разбира се, че го знаеш.

Мъжът замълча за момент и след това продължи:

— А сега следва въпрос номер четири: Каква е средната продължителност на живота на заразените със СПИН в Хондурас? Ще ти подскажа нещо. Много по-малко от петнайсетте години, колкото е средната продължителност на живота след заразяване със СПИН в тази страна.

Джейкъб Дънинг се разплака.

— Не съм наясно. Откъде мога да знам? Моля те!

— Това няма да ти помогне, Джейкъб — заяви мъжът, като напъха и завъртя цевта на пистолета си между зъбите на младежа. — Може би не бях достатъчно ясен. Тук, в този учебен клас, няма кандидати за дипломи само с пълно отличие, готови за университетите от Бръшляновата лига. Няма скъпоплатени преподаватели. И никакви стратегии няма да ти помогнат да си повишиш успеха. Нито можеш да си бъбриш безгрижно. Тук резултатите са окончателни. Това е изпит, за който е трябвало да си се готвил през целия си живот, но имам чувството, че си бягал от часовете. Затова ще се опитам да те принудя да си напънеш мозъка. Каква е средната продължителност на живота на заразените със СПИН в Хондурас? Отговори! Веднага!

3.

В този неделен следобед в гимнастическия салон на католическото училище „В името Божие“ се разиграваше училищен вариант на мартенската лудост, както наричаха на жаргон ежегодния мартенски турнир на баскетболния колежански шампионат. Оглушителните крясъци на баскетболните запалянковци се смесваха с подвикванията на мажоретките и рева на иначе сладките малчугани, които неуморно се пързаляха с ролери по твърдия ламинат, за да се изкачат по обратния наклон чак до украсените с фигури на ангели подпокривни греди на залата.

Освен че бе шумно, беше прекалено горещо, прашно и претъпкано. Аз обаче не помнех някога да съм бил по-щастлив. Озовах се в центъра на хаоса, притиснат от всички страни. Стърчах в средата на игрището, с провесена на врата ми съдийска свирка, за да следя подаванията и дриблирането на нашия отбор, съставен от ученици от първи и втори курс, докато момчетата още загряваха. Заради старанието им ги наричахме с гръмкия прякор Булдозите на името Божие. Съперниците ни от колежа „Света Ана“ на Трето Авеню правеха същото, но в противоположния край на игрището.

Никак не ми бе лесно да бъда справедлив рефер, след като в единия отбор играеше един от синовете ми — Рики, а друг мой син — Еди — бе в противниковия. Неволно се озовах в това крайно неловко положение само защото сестра Шийла, директорката на училището „В името Божие“, изрично ме помоли да поема съдийството. В началото не приех. Никак не ми бе леко като самотен баща с десет деца. Не правех ли достатъчно за тях? Обаче сестра Шийла бе способна от три километра да надуши отстъпчивите добряци като мен.

Доста работа ми се насъбра: от следенето на нарушенията при дриблиране с топката или записването на наказателните точки на черната дъска, та чак до събирането на сгъваемите столове след края на състезанието. Не очаквах някой от моите синове да заслужи правото да кандидатства за Националната баскетболна лига — Ен Би Ей, но като гледах с какво желание играят и как от две групи индивидуалисти се превръщат в доста сплотени отбори, си казах, че можеше да си измислят и по-вредни занимания за днешния неделен ден.