Бяла смърт

Отговорът на капитана бе заглушен от рева на мощните турбореактивни двигатели — грамадната машина се приближи и увисна неподвижно във въздуха. Осемте витла на основната перка и петте на задната разсичаха въздуха и въздушното течение образува в морето огромен кратер. Откачиха подводницата малко над повърхността и вертолетът се отдалечи. За „Морска минога“ бяха закрепени големи, напълнени с въздух понтони. За секунди тя потъна, но бързо изскочи на повърхността.

Остин каза на капитана да подготви лазарета за справяне с напреднала хипотермия. Моряците с лодката ги откараха до подводницата, те се вмъкнаха в нея, откачиха я, понтоните бяха освободени, изхвърлиха въздуха от баластните резервоари и подводницата потъна в синьо-черната вода.

„Морска минога“ увисна неподвижно на няколко метра под повърхността, задържана от равномерната тяга на перките. Остин и Дзавала седяха в тясната кабина — лицата им бяха осветени от синята светлина на контролния панел — и проверяваха уредите преди потапянето. Дзавала натисна напред лоста за управление, наведе притъпения нос надолу и изхвърли още баласт. Подводницата небрежно тръгна по спускаща се надолу спирала, сякаш бяха излезли на неделна разходка.

Остин се взираше в синкавия мрак отвъд обсега на светлините.

— Нямах време да те попитам, преди да се качим — каза той, сякаш се бе сетил едва сега. — Това чудо безопасно ли е?

— Както е казал един президент, „Зависи какво разбираш поде“.

Остин изстена.

— Добре, ще повторя въпроса с други думи. Течовете и помпата поправени ли са?

— Мисля, че спрях течовете, а баластната помпа работи доста добре при идеални условия.

— А при реални условия?

— Баща ми много обичаше една стара испанска поговорка — „Затворената уста не лапа мухи“.

— Какво общо има това с нашето положение, по дяволите?

— Нищо — отвърна Дзавала. — Просто реших да сменя темата. Може би проблемът с контролирането на баласта ще отшуми.

Подводницата бе проектирана като спасително средство, което трябваше да се използва само в краен случай. След като лазерите пробиеха дупка в потъналия съд, водата нахлуваше в него веднага след като подводницата се отделеше от корпуса. Нямаше начин отворът да се запуши. Всички намиращи се вътре членове на екипажа трябваше да се евакуират наведнъж. „Морска минога“ бе прототип, предвиден за осем души плюс двучленния екипаж. Ако вземеха всички тринадесет моряци и капитана, щяха да превишат ограниченията в теглото с шестима души.

— Изчислявах наум — каза Остин. — При седемдесет килограма на човек се получава малко повече от тон общо тегло. Това е безопасният лимит за „Минога“, така че едва ли ще имаме особени проблеми, освен ако не закъсаме с баластния резервоар.

— Няма проблем. Ако основната помпа закъса, разполагаме с резервна.

При проектирането на „Морска минога“ Дзавала бе следвал обичайната практика да осигурява и преосигурява системите.

— А и някои от екипажа може би са мъртви — след кратко мълчание добави той.

— Мислих и за това — каза Остин. — Ще направим нещата по-сигурни, ако оставим труповете, но няма да тръгна оттук, докато не натоваря всички. Независимо дали са живи, или мъртви.

Възцари се мълчание — двамата обмисляха ужасните възможности. Чуваше се единствено бръмченето на електромоторите, които спускаха грозноватата подводница към дъното. След малко стигнаха до крайцера и Остин насочи Дзавала до мястото на проникване. Разнесе се приглушен звън и предният край на подводницата опря огънатата стоманена обшивка. Електромоторите на помпите забръмчаха и подводницата застана неподвижно, залепена от вакуума към стената.

Разгънаха спасителния тунел, изработен от здрав еластичен синтетичен материал. Управляваните от компютри осем вертикални и хоризонтални перки поддържаха подводницата неподвижно. Уредите показаха, че закрепването е завършило. При нормални условия през корпуса трябваше да се вкара тънка сонда, която да провери за експлозивни газове.

Сензорите измерваха налягането и поддържаха вакуума. След сигнала, че всичко е готово, Остин надяна малка кислородна бутилка и дихателен апарат и застана при люка. Около мястото за захващане имаше малко теч, но иначе нямаше нищо обезпокоително. Той бавно запълзя по спасителния тунел.

Капитанът и оцелелите членове на екипажа бяха изпаднали в нещо като мъртвешки сън. Петерсен бе изтръгнат от ледената дрямка от тракането на огромен кълвач. „Проклета птица!“ Докато част от съзнанието му проклинаше източника на шума, друга автоматично го анализираше и групираше почукванията в познати комбинации, образуващи букви.

ПРИВЕТ

Той светна фенерчето. Готвачът също чу тропането и очите му се ококориха като пържени яйца. Скованите пръсти на капитана опипом намериха гаечния ключ и слабо го блъснаха в стената. После отново, по-силно.

Отговорът последва незабавно.

ДРЪПНЕТЕ СЕ