— Появиха се от нищото. Май бяха двама. Нахвърлиха се върху другите и ги подгониха.
Остин ритна капака на кофата за боклук.
— По дяволите, а аз си помислих, че съм ги уплашил с моята преса за тикви! — възкликна той и отупа скъсаните си и покрити с мръсотия панталони. — Уф! Това бе първият ми нов костюм от години.
Тери не се сдържа и се разсмя.
— Невероятно! Размина се на косъм със смъртта, а се тормозиш за костюма си. — И го прегърна.
Притисна го здраво към себе си. Той дори не изропта от допира на тялото й до раната от ножа. Тъкмо си мислеше, че миризмата й е чудесна, когато тя внезапно се вцепени, отстъпи и погледна над рамото му. В очите й се изписа ужас.
— Кърт, внимавай!
Остин се обърна. Нападателят им, който допреди малко лежеше на тротоара, бавно се изправяше, очевидно все още замаян. Остин стисна юмруци и тръгна към него, готов да го прати отново в безсъзнание, но внезапно спря, защото на челото на мъжа се появи яркочервен кръг.
— Залегни! — извика Остин на Тери. Тя се поколеба и той я дръпна на тротоара и я закри с тялото си.
Мъжът тръгна към тях, после спря, сякаш се блъсна в невидима стена, свлече се на колене и падна по очи на паважа. Остин чу стъпки и видя някаква сянка да тича в дъното на улицата. Помогна на Тери да се изправи и й се извини, че я е блъснал.
— Какво стана? — замаяно попита тя.
— Някой застреля тоя приятел. Видях лазерния мерник.
— Но защо?
— Може би компанията му има стриктни правила за нарушаване на договори.
— Или пък не са искали да се разприказва — каза тя; взираше се в трупа.
— Както и да е, да се махаме оттук. Това място не е особено здравословно.
Хвана я за ръка и я поведе. Беше нащрек за останалите нападатели и не се отпусна, докато не видя светлините на хотел „Палас“. Коктейлната зала им се стори като друг свят. Седнаха в ъгъла, заобиколени от същинско вавилонско стълпотворение от гласове и звуци. Някой свиреше на пиано Кол Портър. Остин поръча два двойни скоча.
Тери отпи голяма глътка и огледа останалите посетители.
— Онова на улицата
— Не беше представление на „Уестсайдска история“, ако това имаш предвид. Ще ми кажеш ли какво си спомняш?
— Толкова бързо стана, че… Двама от онези с бухалките ме сграбчиха. — Тя се намръщи и страхът й се смени с гняв. — Виж на какво ми направиха прическата тия кучи синове! Кои бяха тия изроди?
— Нападението им беше много добре координирано. Знаеха, че сме в Копенхаген, и явно са ни следили цялата вечер, за да ни устроят засада. Някакви идеи?
— „Океанус“? — без колебание отвърна тя.
Остин кимна и се навъси.
— Както научих на Фарьорските острови, „Океанус“ разполага с биячи, склонност към насилие и организация. После какво стана?
— Пуснаха ме. Просто така. После бягаха, а другите ги преследваха по петите. — Тери поклати глава. — Иска ми се нашите добри самаряни да бяха останали, за да им благодарим. Трябва ли да съобщим в полицията за станалото?
— При нормални обстоятелства бих казал „да“. Но не съм сигурен, че ще ни е от полза. Могат да го пишат като опит за грабеж. Като се имат предвид отношенията ти с датските власти, могат да те задържат за по-дълго време, отколкото ти се иска.
— Прав си — каза Тери и пресуши остатъка от питието си. — По-добре да се прибера в стаята си. Полетът ми е рано сутринта.
Остин я изпрати до вратата й. Спряха пред нея.
— Сигурна ли си, че ще се оправиш?
— Да, добре съм. Благодаря за интересната вечер. Определено знаеш как да впечатлиш едно момиче.
— Това беше фасулска работа. Изчакай до следващата ни среща.
Тя се усмихна и го целуна леко по устните.
— Чакам я с нетърпение.
Беше поразен колко бързо се възстанови. Явно беше пеперуда от желязо.
— Обади се, ако имаш нужда от нещо.
Тя кимна. Остин й пожела лека нощ и тръгна към асансьора. Тери изчака вратата на асансьора да се затвори, след което тръгна по коридора и почука на една съседна врата. Отвори Маркъс Райън. Усмивката му изчезна, когато видя напрегнатото й лице.
— Какво е станало? — загрижено попита той. — Пребледняла си.
— Малко грим и ще се оправя. — Тя мина покрай него и се отпусна на дивана. — Направи ми чаша силен чай и ще ти разкажа какво стана.
Седнаха и Тери разказа за инцидента в уличката и внезапното спасение.
След като свърши, Райън сплете пръсти и се загледа в нищото.
— Остин е прав. Това е работа на „Океанус“. Сигурен съм.
— И аз. Не зная обаче кои бяха спасителите ни.
— Остин не знаеше ли?
Тя поклати глава.
— Каза, че не знае.
— Истината ли казваше?
— Може би подозира кои са, но реших да не го притискам. Не ми прилича на човек, който си пада по лъжите.
— Виж ти, в края на краищата се оказва, че коравият ми юридически съветник си имал и мека страна. Харесваш го, нали? — попита Райън с лисича усмивка.
— Не бих го отрекла. Той е… различен.
— И аз съм различен, трябва да го признаеш.
— Определено — усмихна се тя. — Точно затова сме колеги, а не любовници.
Райън въздъхна театрално.
— Май ми е писано да бъда все шафер и никога младоженец.