Бяла смърт

Гамей звънна на Трокмортън. Представи се като морски биолог от НАМПД и се поинтересува дали не могат да се срещнат по работа. Той отвърна, че е много поласкан и приятно изненадан, и че ще бъде свободен след лекции. Полетът на „Еър Канада“ кацна на летище „Дорвал“ следобед. Оставиха багажа си в хотел „Кралица Елизабет“ и взеха такси до кампуса на университета „Макгил“ — група стари сиви гранитни сгради и по-нови постройки по склона на Монт Роял.

Професор Трокмортън тъкмо бе приключил лекцията си и излизаше от аудиторията, заобиколен от ято говорещи един през друг студенти. Веднага забеляза поразителната червена коса на Гамей и високия Пол, отпрати студентите и се приближи да ги посрещне.

— Доктори Траут, ако не се лъжа.

— Благодарим, че се отзовахте толкова бързо — каза Гамей.

— Няма защо — топло отвърна Трокмортън. — За мен е чест да се срещна с учени от НАМПД. Много съм поласкан, че се интересувате от работата ми.

— Пътувахме из Канада и когато Гамей разбра за изследванията ви, настоя да се отбием — каза Пол.

— Надявам се да не съм станал повод за семейна вражда. — Гъстите му вежди подскочиха като стреснати гъсеници.

— В никакъв случай — успокои го Гамей. — Монреал е един от любимите ни градове.

— Е, щом изяснихме този въпрос, защо да не идем в лабораторията и да видим какво има на операционната маса, както се казва.

— Това не беше ли от „Разкази от криптата“? — попита Гамей.

— Точно! Някои от колегите ми имат навика да ме наричат смахнатия учен Франк Н. Фуртер.

Трокмортън бе по-нисък от средното, по-скоро закръглен, отколкото дебел, и заобленото му тяло съответстваше на кръглото му като луната лице и кръглите очила. Въпреки това се движеше с бързината на атлет.

Въведе гостите си в просторно ярко осветено помещение и ги настани при лабораторната маса. Навсякъде бяха пръснати компютри. В отсрещния край се виждаха аквариуми с включени аератори, а помещението бе изпълнено със солената миризма на риба. Трокмортън наля изстуден чай в три мензури и също седна на масата.

— Откъде научихте за работата ми? — попита той и отпи от стъкленицата. — Нещо в някое научно списание ли?

Двамата Траут се спогледаха.

— Честно казано, не знаем върху какво точно работите — призна Гамей.

Пол видя обърканото изражение на Трокмортън и се намеси:

— Научихме името ви от един рибар, Майк Нийл. Той ни каза, че се е свързал с вас от името на колегите си. Уловът им силно намалял и те решили, че това може би се дължи на странния вид риба, на който започнали да попадат рибарите от градчето.

— О, да, господин Нийл! Пренасочили обаждането му в кабинета ми, но така и не съм разговарял с него лично. Бях извън града, когато е звънял, а след това ме затрупаха задачи и така и не стигнах до него. Изглеждаше много интригуващо. Нещо за „дяволска риба“. Може би ще му се обадя привечер.

— Да, тогава цените на разговорите са по-изгодни — каза Пол. — Нийл обаче е мъртъв.

— Не разбирам.

— Загинал при експлозия на лодката му — каза Гамей. — От полицията не знаят каква е причината за взрива.

Трокмортън ги изгледа объркано.

— Горкият. — Помълча, после добави: — Надявам се да не прозвучи безсърдечно, но май така и няма да разбера за тази странна дяволска риба.

— С удоволствие бихме споделили с вас онова, което знаем — каза Гамей.

Трокмортън слушаше внимателно, докато Гамей и Пол се редуваха в описанието на пътуването с Нийл. С разкриването на подробностите веселието започна да изчезва от червенобузото му лице. Накрая той изгледа сериозно гостите си.

— Абсолютно точно ли е описанието ви? Говорите с голяма сигурност за размера на рибата и за странния й бял цвят. А агресивността й?

— Убедете се сам — каза Пол и извади видеокасетата, заснета на лодката на Нийл.

След като видя записа, Трокмортън стана, закрачи, сключил ръце зад гърба си, и измърмори:

— Не е на добре, изобщо не е на добре…

Гамей имаше навика да пристъпва направо към въпроса.

— Кажете какво става, професоре.

Той спря да крачи и отново седна на стола си.

— Като морски биолог, несъмнено знаете за трансгенната риба — каза той. — Първата бе създадена буквално в задния ви двор, в Института по биотехнология към Мерилендския университет.

— Чела съм няколко статии, но не бих казала, че съм специалист по темата. Доколкото разбрах, в хайвера на рибите се добавят допълнителни гени, които ги карат да растат по-бързо.

— Точно така. Гените са от други видове, дори от насекоми и хора.

— Хора?

— В моите експерименти не използвам човешки гени. Съгласен съм с китайците, които са много напред в тази област, че използването на човешки гени по такъв начин не е етично.

— И как се използват гените?