Бяла смърт

Баркър си погледна часовника.

— Онова, което е напълно предсказуемо, е лекцията ми, която започва след няколко минути — каза той, поклони се и се ръкува с Пол и Гамей. — Съжалявам, но трябва да бягам. Беше ми приятно да се запознаем.

— Колегата ви е забележителен — каза Гамей. — Прилича повече на професионален борец, отколкото на генен инженер.

— О, да, Фредерик си го бива. Студентките са луди по него. Обикаля града с мотор и младите го намират за страхотно.

— Нещо с очите му ли не е наред?

— А тъмните очила. Фредерик има склонност към албинизъм. Както можете да забележите от кожата му, избягва слънцето и очите му са много чувствителни към светлина. Този недъг обаче не пречи на способностите му. Всичко, което казах за него като за прекрасен учен, е вярно, макар че за разлика от мен, той използва качествата си на експерт в частния сектор. Най-вероятно ще стане милионер. Както и да е, и двамата трябва да ви благодарим, че ни предупредихте. Незабавно ще започна да събирам полевия екип.

— Изгубихме ви достатъчно време — каза Гамей.

— В никакъв случай. Беше огромно удоволствие да говоря с вас. Надявам се да се видим пак.

Трокмортън помоли да направи копие на видеозаписа и след няколко минути Пол и Гамей бяха в таксито на път към хотела.

— Интересен следобед — каза Пол.

— Доста по-интересен, отколкото си мислиш. Докато с Трокмортън копирахме касетата, го попитах кой е работодателят на Баркър. Реших, че няма да е зле да имаме още някоя следа. Той каза, че името на фирмата е „Аврора“.

— Хубаво име. — Пол се прозя. — И какво друго?

Гамей загадъчно се усмихна.

— Каза, че е дъщерна фирма на по-голяма компания.

Пол примигна.

— Само не ми казвай…

Тя кимна.

— „Океанус“.

Той се замисли, после каза:

— Опитах се да го погледна така, сякаш създавам компютърна графика, но проблемът по-скоро прилича на детски пъзел с картинки. Баркър е едната точка, а типовете, които се опитаха да ни убият — друга. Ако успеем да ги свържем, ще започнем да придобиваме представа за общата картина. Така че ходът на нашите действия е съвсем ясен.

— И той е? — скептично попита Гамей.

Пол се усмихна криво.

— Да получим още точки.

23

Предложеното от Райън място на срещата се намираше само на няколко минути от централата на НАМПД. Остин мина по булевард „Джордж Вашингтон“ до знака с надпис „Теодор Рузвелт Айланд“, паркира колата, мина по моста за пешеходци над тесния канал и се озова в мемориала „Рузвелт“ — широк площад с ниски пейки по края. Райън стоеше с гръб към бронзовата статуя на президента и явно се оглеждаше за Остин.

Махна му с ръка.

— Благодаря, че дойде, Кърт.

Обърна се и се загледа в статуята. Рузвелт стоеше с широко разкрачени крака и вдигнат във въздуха юмрук.

— Старият Теди ме вкара в тая луда работа. Поставил милиони акри под федерална закрила, спасил застрашените птици от ловците на пера и направил Големия каньон национален парк. Не се страхувал да използва закона докрай, когато ставало въпрос за доброто на всички. Всеки път, когато имам съмнения относно делата си, си мисля как стои тук и гледа тлъстите котки.

Остин изпита странното чувство, че Райън позира за фотографски сеанс.

— Не мога да повярвам, че изобщо изпитваш съмнения; Маркъс.

— О, изпитвам, и още как. Особено когато мисля за задачата, която сам си създадох — да защитавам световния океан и живеещите в него създания.

— Доколкото си спомням митологията, мястото на морския бог е било заето през последните няколко хилядолетия.

Райън се усмихна като виновно дете.

— Да, сигурно понякога изглежда, че се правя на божество. Но пак от митологията знаем, че боговете обикновено сами се назначават на местата си.

— Ще си го припомня, ако някой ден изгубя работата си в НАМПД. Тери ми каза, че искаш да говорим за нещо важно.

— Да — каза Райън и погледна над рамото му. — Всъщност ето я и нея.

Тери вървеше през площада заедно с някакъв младеж, който според преценката на Остин бе на възраст под двадесет и пет. Имаше червеникавокафява кожа, широко лице и изпъкнали скули.

— Радвам се да те видя, Кърт — каза Тери и протегна ръка. Държеше се делово пред останалите, но очите й издаваха, че не е забравила целувката за лека нощ в Копенхаген; или поне му се струваше, че е така. — Това е Бен Найтхоук, помощник-изследовател в офиса ни.

Райън предложи да се преместят в края на мемориала и когато се увери, че могат да разговарят на спокойствие от мотаещите се туристи, мина направо на въпроса.

— Бен е открил важна информация за „Океанус“.

Райън кимна и младият индианец започна да разказва историята си.