Бурът ван хет Рур

След като поех в посоката накъдето беше избягал англичанинът, аз се натъкнах на такава диря, по-ясна от която не можех и да си пожелая. Несъмнено сър Гилбърт Грей имаше малко опит в придвижването из местности, където те дебнат хиляди какви ли не опасности и изглежда изобщо не се замисляше над това, че мога да използвам отпечатъците от еленските му крака, за да го преследвам.

Отначало изглежда и самият той не е бил наясно накъде да се отправи. Следите му водеха на зиг-заг ту надясно, ту наляво и едва след доста време поеха по права линия. Когато измина не по-малко от половин час, аз се добрах до края на една падина, която представляваше началото на спускаща се надолу долина. В падината имаше извор. С шумно бълбукане той изскачаше между две скали от пясъчник.

Точно там долу при извора седеше сър Гилбърт Грей заедно с четирима кафри, в които по бойното им снаряжение разпознах зулуси. Какво ли търсеха тук, какви ли обстоятелства ги бяха събрали с англичанина? На земята лежаха и други три свободни щита, едно доказателство, че кафрите са седем, а липсващите трима се бяха отдалечили по една или друга причина. Щраусовите пера по един от щитовете, както и осемте малко по-надолу пасящи коня навеждаха на предположението, че имах работа не с най-обикновени кафри.

Англичанинът се беше впуснал в оживен разговор с туземците, но дори и да разбирах езика им, пак нямаше да ми хрумне да подслушвам какво си говореха, защото имах да върша по-важна работа. Тук беше бивакът на кафрите с подозрителния англичанин, а там — фермата, оставена под закрилата само на една девойка! На всичко отгоре от бивака на туземците липсваха трима души, между които бе и най-знатният от тях. Всичко това ми даваше достатъчно основания да се върна колкото ми бе възможно по-бързо.

Какво ли не можеше да се случи по време на продължителното ми отсъствие! Запромъквах се покрай падината в посока на конете. Внезапно обладалият ме страх ми подсказа, че трябва да взема един от тях, независимо дали това щеше да се нарече кражба или не. Наистина не беше никак трудно да възседна някое животно и да препусна, обаче в такъв случай щяха да ме видят и да ме преследват, а така щях само да увелича опасността за фермата, вместо да я намаля. Моето деяние трябваше да бъде забелязано колкото може по-късно и ето защо използвах една извивка на долината, за да се промъкна до най-отдалеченото животно. Вярно, че това не беше най-добрият кон, но бе застанал така, че кафрите не го виждаха.

Тръгнах срещу вятъра, промъквайки се между папратите на пет крачки от него и в следващия миг с един скок се озовах на гърба му. Изненаданото животно изпръхтя, вдигна се на задните си крака, но аз веднага рязко стегнах юздите, притиснах го по-силничко с бедра и го подкарах надолу по долината, за да свърна после към фермата и измъквайки се от гората, да изляза горе на билото.

Не бях стигнал още кой знае колко далеч, когато забелязах Квимбо. От дебели клони той беше направил нещо като „шейна“, на която бе натоварил глигана и сам се беше впрегнал да я тегли. От тежкия товар по лицето му се стичаха капки пот и мазнина. Той страшно се зарадва като ме видя, но не беше и по-малко учуден, че се връщах на кон.

— Менер имат кон? — попита той. — О, о, кон съм добър. Кон ще теглят свиня вместо Квимбо!

И веднага се „разпрегна“, за да изпълни намерението си. Ала аз се възпротивих.

— Кой ще яде свинята? Конят или Квимбо? Нека я тегли онзи, който ще я яде! Не мога да ти дам коня, защото самият аз имам нужда от него. Там в гората се крият въоръжени зулуси, а сигурно вече и във фермата има неколцина. Трябва да отида при жените, за да предотвратя някое нещастие. Пази се от зулусите и побързай да се скриеш на безопасно място!

— Зулу при Митие? О, о, Квимбо ще тичат и свиня ще тичат, та бързо стигнат при добър хубав Митие. Квимбо изтрепят всички цели зулуси!

Той отново се впрегна и така затегли товара си, че пушек се вдигна. А аз препуснах в галоп.

Скоро видях фермата долу в ниското. Запазвайки същата бързина, въпреки трудния стръмен терен продължих да се спускам към задната част на градината. Ако тръгнех да я заобикалям, за да стигна до главната порта, щях да изгубя твърде много време, ето защо насочих коня право към оградата, приготвих го за скок и прелетях над нея. Но не се приземих тъй плавно както ми се искаше. Докато траеше бързата езда не бях имал възможност да използвам стремената, понеже ми бяха твърде дълги, а нямах никакво време да ги скъся. Както ми издаде цялото му оседлаване, този кон сигурно беше на страшно дългия сър Гилбърт Грей. При скока над оградата едното стреме се закачи на нея, ремъкът му се скъса и конят заедно с ездача се преметнаха през глава. Но още в следващия миг и двамата пак бяхме на крака. Опасното падане ни се размина без някакви особени последици. Зарязах животното и се затичах през градината към къщата. По пътя си се натъкнах на един от хотентотите. Попитах го:

— Има ли някой при юфрау Софи?

— Ох, менер — отвърна страхливо той, — зулу съм в къща, трима зулу. И велик вожд съм тук!