Бурът ван хет Рур

— Казвам само каквото вече казах: при най-малкия опит да се възпротивиш на заповедите ми ще се запознаеш с моя куршум или с копието на слугата ми. Сега ще яхнеш този хубав артилерийски кон. Вече можеш да си обуеш обувките.

Той разбра, че не се шегувам и възседна животното.

— Well, сър, значи мислиш, че трябва да дойда с теб?

— Естествено!

— Но одеялото и оръжията ми останаха при кафрите!

— Сега не ти трябват. Твърде топло е, за да измръзнеш, а нападне ли те пак някое чудовище, този път седиш на по-високо и по-сигурно място от вчера. Впрочем може би още утре ще ти помогна да си получиш обратно вещите. А сега ми разреши да се погрижа за краката ти!

Извадих от джоба си ремък и вързах под корема на коня невероятно дългите крака на англичанина.

— Така няма да паднеш от животното, ако пак се появи някой глиган. Квимбо метни се зад него!

Кафърът ме погледна въпросително и се засмя.

— Какво направят Квимбо? Англия седи на кон. Квимбо трябва ли седнат върху Англия?

— Не, ще седнеш не върху Англия, а зад Англия, като при това го държиш колкото можеш по-здраво!

— О, менер, о, о, туй съм хубав и добър за Квимбо, защото щом Квимбо държат Англия, Квимбо не паднат от кон и няма го разпорят менер Ойс!

Той се покатери върху гърба на тежкия кон и обгърна с ръце дългия добър сър Гилбърт Грей.

— Така! А сега ще яздиш все право на запад, като избираш каменистите места. След малко ще те последвам.

Той изпълни нареждането ми, но трудно се придвижваше напред. Аз останах да залича следите ни. После също възседнах коня си и препуснах подир двамата. И дума не можеше да става за някаква диря по твърдата камениста земя и когато гората остана между нас и кафрите, без някой от тях да се беше появил, бях вече сигурен, че нямаше да разберат нищо за присъствието ни.

Артилерийският кон беше достатъчно силен да носи двойния товар и когато хванах поводите му и свърнах на север, продължихме в такъв галоп, че се разхвърчаха искри. Англичанинът не беше лош ездач, а Квимбо се бе вкопчил толкова здраво в него, че можех да насоча цялото си внимание напред и да поддържам бързата езда. Никак не ни беше скучно, понеже Квимбо подхвърляше какви ли не комични забележки за необикновеното си положение, а сър Гилбърт Грей час по час задаваше въпроси за очакващата го участ. Естествено, аз му дадох твърде оскъдни сведения, защото не бях от хората, които щяха да го съдят.

Бяхме яздили така повече от два часа, когато на северния хоризонт изплуваха четири тъмни планински върха, които с всяка изминала минута ставаха все по-големи и по-големи, тъй че скоро в тях разпознах планините Раф. Насочих се право към средата им и още не беше изминал третият час и вече различих двойната долина, а и смърдящото дърво, извисило се на билото, разделящо двете долини.

Оттук нататък ездата стана по-трудна. Трябваше да изкачваме стръмни склонове и да се провираме сред гъсти храсталаци. Когато се озовахме на една височина, аз извадих бинокъла и го насочих към дървото ориентир. На ствола му се беше облегнал един мъж и също ни разглеждаше през бинокъл. Свалих шапката си и я размахах. Той ми отговори по същия начин и после бързо се спусна по склона. Сигурно отиваше в споменатата „клоф“, за да уведоми бурите.

След като се приближихме още повече, дори с невъоръжено око различих осем човешки фигури, някои от които спокойно ни очакваха, а други тръгнаха да ни посрещнат. Пръв вървеше Кес Ойс, който бе страшно изненадан да ме види тук.

— Ти ли си, менер? Та това изобщо не е възможно! Какво те води при нас и как се озова тук за толкова кратко време? Да не се е случило нещо лошо? — попита той.

— Повече от лошо, но всичко свърши добре — отвърнах аз.

— Ами кого ни водиш?

— Един пленник, когото трябва да ви предам. Нека отидем при другите и там всичко ще ви разкажа!

След като Ойс ме представи, загрубелите добродушни мъжаги сърдечно ме поздравиха с добре дошъл. После обградихме англичанина от всички страни и докато Квимбо остана близо до поста да пази конете, се спуснахме в клисурата.

Там седяха още четирима мъже. Водеха толкова сериозен разговор, че вестта за пристигането ми изобщо не беше смутила съвещанието им. Единият от тях бе висок, строен и як кафър. Веднага отгатнах, че е Соми, прогоненият брат на Сикукуни. Другите двама широкоплещести здравеняци бяха истински холандци и се казваха Зинген и ван Хорст, а четвъртият, истински Голиат, не беше никой друг освен Ян ван Хелмерс. Той бе с цяла глава по-висок от мен, а силните му мускулести ръце бяха в пълно съответствие с великанското му телосложение. Леопардовата кожа, спускаща се върху плещите му като „карос“ (Наметало, мантия. Б. нем. изд.), подсилваше още повече войнствената му външност. Въпреки това, умните му очи имаха толкова добродушно и меко излъчване, че човек не можеше да не го обикне още от пръв поглед.

— Неф Ян, този менер идва от юфрау Софи и Митие — уведоми го Кес Ойс.

— От Митие? Наистина ли? — попита великанът.

— Да. Аз го заведох до фермата и той заслужава да го поздравиш с добре дошъл!