Сбогувахме се с другите бури, които щяха да останат на това място до сутринта. Поверих Квимбо на грижите им и потеглихме на път. Ян мълчаливо яздеше до мен. Беше зает със собствените си мисли и аз не исках да го смущавам. Продължихме около половин час в тръс и тогава зад нас долових конски тропот. Спрях, за да изчакаме ездача. Той се приближи в галоп и едва успя да спре коня си пред мен. Още при първата произнесена дума разпознах Квимбо.
— Менер, о, о, Квимбо вече помислят Квимбо не срещнат менер!
— Но какво те води тук?
Кажи-речи бях предполагал нещо подобно и затова не зададох въпроса си особено строго.
— Квимбо не остават при бури, Квимбо яздят с добър мил менер. Квимбо имат зулуски кон, а имат също и царевица за кон.
— Ами къде остави твоя жребец?
— От дебел-кон болят крака на Квимбо. Квимбо не могат после съберат крака. Дебел кон при бури. Нека и бури болят крака!
Не можах да сдържа смеха си, развеселен от тези „човеколюбиви“ схващания на моя слуга.
— Добре, ела! Не мога да те карам тепърва да се връщаш. Продължихме да яздим колкото можехме по-бързо. Квимбо имаше възможност по-добре да обгръща с крака мозамбикското конче и макар да седеше върху почти голия му гръб, все пак яздеше по-умело, отколкото върху тежкия артилерийски кон. Цяла нощ препускахме напред, докато най-сетне започна да се зазорява и животните трябваше на всяка цена малко да си отпочинат. След като ги нахранихме, отново ги възседнахме.
Бяхме се натъкнали на дирите оставени от зулусите. Те сигурно разполагаха с много добри коне, иначе вече трябваше да сме ги догонили. Те лесно можеха да се досетят, че ще ги преследваме и затова навярно пришпорваха конете си до краен предел.
Към обед направихме втора почивка и когато привечер отново спряхме, вече се намирахме близо до гората, където за пръв път се бях срещнал със сър Гилбърт Грей. От конете се вдигаше пара и капеше пот, дишането им бе учестено и тежко, тъй че изобщо не беше възможно да изминем останалото разстояние без да отпочинем поне десетина минути. Но това можеше да се окаже гибелно за фермата и ето защо, щом донякъде успяхме да си поемем дъх, продължихме нататък.
Разстоянието за което по предварителна преценка бяха необходими два дни езда, изминахме за един непълен ден, а не бива да се забравя, че моят жребец беше преодолял тези километри на два пъти без необходимата почивка. Като се имат предвид безводните местности и каменистата почва, подобно напрежение сигурно не бе по силите и на най-добрите коне и никак не беше чудно, че започнахме ходом да изкачваме височината, отвъд която се откриваше долината с фермата на Ян.
Все още не бяхме достигнали самото било, когато откъм долината до нас долетяха гърмежи.
— Квимбо, дръж конете! Пеша ще се спуснем по-бързо! — наредих аз и скочих от седлото.
Ян ме последва и тичешком, колкото ни държаха краката, ние прехвърлихме билото и после се спуснахме от другата страна надолу към фермата.
Отново се разнесоха изстрели и това бе сигурно доказателство, че съседите на Ян са били бдителни и, не са допуснали да бъдат изненадани от зулусите. Силно запъхтяни се добрахме до градината, втурнахме се покрай оградата и свърнахме зад ъгъла й, понеже предположихме, че преди всичко портата е представлявала главната цел на нападението. Но се видяхме излъгани, защото тъкмо когато стигнахме до нея, откъм задната страна на къщата проехтя изстрел.
— Прехвърлили са се през оградата и се намират вече в двора и градината. Нашите стрелят от прозорците на горния етаж. Елате! — извика Ян, втурна се обратно покрай оградата и се прекатери през нея.
Аз също я прехвърлих и веднага щом краката ми докоснаха земята, чух тъп шум от силен удар с приклад.
— Един! — извика Ян.
И аз забелязах тъмна гола човешка фигура, втурнала се към мен, вдигнах карабината и натиснах спусъка.
— Двама!
— Е-хей! Кой стреля долу? — попита отгоре някакъв дълбок глас.
— Аз съм, бас Йеремиас! — отвърна Ян, докато стреляше по някаква невидима за мен цел. Но силен вик доказа, че беше улучил. — Къде са мерзавците?
— На двора са само двама или трима…
— Очистихме ги!
— Другите са в градината!
— Аха, ще им изпратя някого!
Ян се приближи до къщичката на леопарда.
— Тюфел!
Разнесе се своеобразно съскащо фучене.
— Ела, мой Тюфел. Дълго време не си виждал зулус!
С помощта на веригата той издърпа силното животно от къщичката му.
— Приближи се, менер! Той е добре дресиран и не посяга на хората от този дом. Види ли те заедно с мен няма от какво да се боиш. Бас Йеремиас!
— Какво има?
— Намира ли се някой от нашите хора навън? Ще пусна Тюфел.
— Давай, пускай го, неф Ян! Всички сме в къщата.
Ян отведе животното до ъгъла на двора, посочи му към градината и го насъска:
— Тюфел, дръж!
В следващия миг животното изчезна и веднага след това дочухме вик на ужас, последван от кратък гневен рев.
— Вече един! Ела, менер, ще им изпратя още някого!
Той закрачи към ниския хамбар и отвори вратата — Роб!
Мигновено се появи щраусът.
— Дръж! — заповяда му бурът, сочейки към градината. Птицата се подчини и се втурна натам.
— Леопардът няма ли да нападне щрауса? — попитах аз.