Черна дупка

Отворената врата представляваше един квадратен отрязък от хаоса с дължина на страната около три метра, който беше абсолютно запълнен от гърчещото се лице на гравитационното животно. Едно пипало с дължина повече от километър се виеше из въздуха; Рийз усети как корабът потрепери, когато то се приближи. Само леко докосване от страна на това чудо и старият кораб щеше да бъде смазан като скитер…

Рох се промъкна покрай машината за провизии, отдалечавайки се от вратата, така че сега се намираше между машината и външната стена на Обсерваторията.

Рийз погледна към основата на машината; тя беше захваната за палубата на Моста чрез груби метални нитове с големината на юмрук.

— Проклятие — извика той над рева на вятъра. — Рох, помогни ми да намерим инструменти, които можем да ползваме, нещо като лостове…

— Няма време за това, човече от Рафт. — Гласът на Рох беше напрегнат, както бе звучал, когато навремето огромният мъж беше станал на крака под натиска на пет гравитационни единици при звездното ядро. Рийз вдигна поглед стъписан.

Рох беше облегнал гърба си на машината за провизии, а краката му бяха опрени в стената на Обсерваторията; той просто се опитваше да избута машината. Мускулите на краката му изпъкнаха, а по челото и гърдите му се появиха много капчици пот.

— Рох, ти си луд! Това е невъзможно…

Единият от нитовете проскърца; из завихрения въздух полетяха парчета ръждиво желязо.

Рох беше вперил изпъкналите си очи в тези на Рийз. Мускулите на врата му сякаш се бяха струпали около все по-широката му усмивка, а езикът му се бе показал тъмночервен през наранените му устни.

Тогава се предаде още един нит — пропукването му приличаше на кратка експлозия.

Малко със закъснение, Рийз постави ръцете си върху машината, застопори крака на ръба между стената и пода и започна да бута заедно с Рох, докато вените по ръцете му не заприличаха на въжета.

Още един нит сдаде багажа. Машината вече видимо се наклони. Рох нагласи позицията си и продължи да бута.

Лицето на миньора беше станало мораво, но кървавите му очи продължаваха да фиксират Рийз. Откъм това огромно тяло долитаха слаби, пукащи звуци и Рийз си представи как прешлените и костите се трошат и смесват по дължината на гръбначния стълб на Рох.

Най-сетне, със серия от малки експлозии, останалите нитове се скъсаха и машината се катурна през вратата. Рийз падна по гърди сред останките от счупените нитове, а дробовете му направо изпомпваха кислород от лошия въздух. Той вдигна глава.

— Рох…?

Миньорът беше изчезнал.

Рийз с огромни усилия се надигна от палубата и хвана края на вратата. Гравитационният звяр покриваше небето — една огромна, грозна гледка, изпълнена с движение. Пред нея висеше очуканото огромно тяло на машината за провизии. Рох се беше залепил с разтворени ръце и крака върху повърхността на машината, с гръб към грубата метална стена. В течение на няколко секунди миньорът се взираше в очите на Рийз.

Тогава от животното изскочи един подобен на кабел крайник и се протегна към машината за провизии. Съоръжението беше съборено и със силно въртене полетя към гърчещата се черна маса. След това хищникът се уви около жертвата си и, явно задоволил глада си, потъна обратно в тъмния океан за последен път.

Със сетни сили Рийз затвори вратата с ръце.

16.

Докато полетът през пространството продължаваше, Рийз многократно посещаваше малкото остъклено място от корпуса.

Той притискаше лице към топлата стена. Тук беше близо до средата на Моста: от лявата му страна Мъглявината — домът, който бяха отписали от живота си — представляваше една пурпурна бариера, разделяща небето на две части; вдясно от него се простираше синкавото петно на мъглявината, към която пътуваха и която той все още можеше да закрие с ръка.

След като корабът се беше отдалечил от Сърцевината, специалистите от екипа навигатори бяха прекарали дълги часове с техните най-разнообразни секстанти, карти и парчета гравирана кост в ръце; но най-накрая бяха обявили, че Мостът в крайна сметка се движи по необходимото направление. Сред пътниците се бе появило въодушевено настроение. Въпреки множеството жертви, наранявания и загубата на машината, която щеше да ги храни, тяхната мисия изглежда щеше да се окаже успешна, а най-голямото изпитание бе останало зад гърба им. Рийз също се беше почувствал като част от преобладаващото настроение.

Но тогава Мостът бе оставил зад себе си и познатата топла светлина на Мъглявината.

По-голямата част от корпуса беше замъглена, за да закрие гледката към потискащата тъмнина в междумъглявинната бездна. Окъпан в изкуствена светлина, възстановеният град от палатки отново се бе превърнал в смесица от уютна топлина и миризми, така че повечето пътници се бяха зарадвали на възможността да се обърнат към вътрешността на кораба и да забравят празнотата от другата страна на стените му.

Но въпреки това настроението на хората ставаше все по-потиснато — замислено, а дори и сериозно.