Черна дупка

По време на една смяна Баерт, с когото Рийз завърза доста свенливо приятелство, му предложи свободен билет за нещо, което се наричаше театър на светлината.

— Няма да се правя, че точно с теб съм искал да посетя това място — усмихна се Баерт. — Тя изглеждаше малко по-хубаво… Но не искам да пропусна представлението или пък да позволя този билет да отиде на вятъра.

Рийз му благодари, въртейки картонената лентичка в ръцете си.

— Театър на светлината? Какво е това? Какво се прави там?

— На Белт няма кой знае колко театри, а? Е, ако не си чувал нищо за това, по-добре изчакай и ще видиш…

Театърът беше разположен отвъд завързаната гора, на около три четвърти от пътя до периферията. Имаше автобусен превоз от централната част на Рафт, но Баерт и Рийз предпочетоха да походят. Докато стигнат до оградата с човешки ръст, която ограждаше театъра, палубата се бе превърнала в доста стръмен наклон, а разходката им — в доста напрегнато изкачване. Тук, на откритото, далеч от покривалото от дървета, горещината от звездата над Рафт беше доста осезаема, така че и двамата пристигнаха с плувнали в пот лица.

Баерт тромаво се обърна, като се опитваше да се захване с плъзгащи се ходила за занитения наклон и се усмихна надолу към Рийз.

— Малко се покатерихме — каза той. — Но ще видиш, че си е струвало. Взе ли си билета?

Рийз порови в джоба си, докато откри ценното парченце картон. Той гледаше поразен как Баерт подава билетите на администратора, след което последва Баерт през един тесен портал.

Театърът на светлината представляваше овал, чиято дълга ос беше около петдесет метра. Самата тя пък беше разположена по привидния наклон на палубата. Напречно на горната част на театъра бяха закрепени пейки. Рийз и Баерт заеха местата си и едва тогава Рийз откри, че пред него има малка сцена, която беше подпряна така, че да е успоредна на хоризонталата на това място — и по този начин беше под наклон спрямо „накривената“ палуба — а зад сцената, в ролята на мощен заден фон на представлението, се простираше наклоненият център на Рафт, обширен метален склон от четвъртити сгради и въртящи се, шумолящи дървета.

Театърът се напълни много бързо. Рийз прецени, че в залата има място за около сто човека и потрепери при мисълта, че ще има толкова много хора, събрани на едно място.

— Напитки?

Той се обърна изненадан. Едно момиче с ослепителна красота стоеше до неговата седалка с поднос с чаши в ръка. Той се опита да й се усмихне и да каже нещо в отговор, но забеляза, че в начина, по който тя стоеше, има нещо странно…

Без каквото и да било усилие или напрягане, момичето стоеше перпендикулярно спрямо палубата; не обръщаше никакво внимание на привидния наклон и стоеше така естествено, сякаш беше равно. Рийз усети как ченето му увисва и всичките му внимателно конструирани разсъждения за илюзорността на наклона на палубата се изпариха. Защото ако момичето стоеше вертикално, тогава той трябва да седеше под ъгъл, без да го подкрепя каквото и да било…

С приглушен вик, Рийз се катурна назад.

Смеейки се, Баерт му помогна да се изправи, а момичето с извинителна усмивка му подаде водна чаша, пълна с някаква прозрачна и светла напитка. Рийз усещаше как страните му пламтят като звезди.

— Каква беше цялата тази работа?

Баерт потисна смеха си.

— Съжалявам. Винаги става така. Трябваше наистина да те предупредя…

— Но тя как успява да ходи по този начин?

Тесните рамене на Баерт се свиха.

— Ако знаех, нямаше да ми е толкова забавно. Може би магнитни подметки на обувките й? Странното е, че не момичето те кара да се катурнеш… А по-точно сривът на собствените ти сетива, провалът на чувството ти за равновесие.

— Да, страхотно.

Рийз мрачно отпи от чашата си и загледа как момичето се движи сред публиката. Крачките му изглеждаха леки и естествени и колкото и да се напрягаше, той не успя да разбере как то пази равновесие. Скоро обаче се появиха много по-интересни неща за гледане. Например, жонгльори с бухалки, които се премятаха и извисяваха във въздуха под всякакви невъзможни ъгли, след което безпогрешно се връщаха в ръцете на притежателите им.

По време на едно от ръкоплясканията Рийз каза на Баерт:

— Прилича на някаква магия.

— Не е магия — отвърна Баерт. — Елементарна физика; няма нищо повече в цялата тази работа. Предполагам, че от това очите ти на миньор са изхвръкнали, а?

Рийз се намръщи. На Белт нямаше много време за жонглиране… и без съмнение трудът на миньорите даваше средства за това, макар и по някакъв непряк начин. Той дискретно се огледа, за да види останалата част от публиката. Множество златни и алени нашивки, но немного черни или с някакъв друг цвят. Само по-висшите класи? Той потисна един остър бодеж на презрение и отново насочи вниманието си към представлението.