Черна дупка

Пренасянето на буците руда не намали ход, но малкият обектив оставаше неподвижен. Някъде по муцуната на машината започна да премигва червена лампичка.

— Моля въведете спектрометрични данни.

— Не разбирам за какво говориш — отвърна Рийз. — А дори и да разбирах, не разполагам със „спектрометър“.

— Моля определете количеството на въведените данни.

— Пак нищо не разбирам — търпеливо обясни Рийз.

През следващите няколко секунди машината го изучаваше внимателно.

— Колко е червено небето?

Рийз отвори уста, но се поколеба, защото не му идваха думи.

— Не знам. Червено. По-тъмно. Е, не чак толкова тъмно, колкото кръв.

Обективът просветна в ален отблясък.

— Моля градуирайте.

Рийз се опита мислено да се взре в небето.

— Не, не толкова светло.

Проблясъкът премина към по-тъмни цветове от спектъра, през пурпурно до кално кърваво.

— Върни се малко назад — каза Рийз. — … Ето го. Мисля, че е такова.

Обективът угасна. Лампичката на муцуната, която продължаваше да свети в аленочервено, спря да премигва и засвети ярко и постоянно. Рийз си спомни за предупредителната светлина на повдигащото устройство и усети как плътта му се сплесква под одеялото на тежестта си.

— Къртицо, какво означава тази светлинна?

— Предупреждение — отвърна машината с кънтящия си глас. — Влошаването на околната среда е заплаха за живота. Препоръчва се достъп до помощна екипировка.

Рийз разбра „заплаха“, но какво ли означаваше всичко останало? Каква помощна екипировка?

— По дяволите, Къртицо, какво трябва да направим?

Къртицата обаче не даде никакъв отговор; тя спокойно продължи да разтоварва коша си.

Рийз я гледаше, а мислите се надпреварваха в главата му. Събитията през последните няколко смени изплуваха на повърхността на мозъка му като парченца от мозайка.

Тази вселена беше много трудно поносима за човешките същества. Експлозията беше доказала това. А сега, ако въобще разбираше нещо от онова, което казваше Къртицата, изглеждаше, че червенината на небето е поличба за обречеността на всички тях, сякаш самата Мъглявина беше някаква огромна и непонятна предупредителна лампа.

Чувството за ограниченост се върна с тежест, която беше по-унищожителна от притеглянето на звездното ядро. Рийз никога нямаше да успее да накара когото и да било да разбере грижите му. Той беше просто едно глупаво дете, а опасенията му се базираха на намеци и фрагменти, до един разбрани само отчасти.

Дали щеше да си е още дете, когато дойдеше краят?

През въображението му прелетяха сцени от апокалипсис; представи си как звездите се замъгляват, облаците се сгъстяват, а самият въздух става все по-киселинен и не може да свърши никаква работа на белите му дробове…

Трябваше да се връща на повърхността, към Белт и по-нататък; трябваше да проучи нещата по-задълбочено. А в цялата му вселена имаше само едно-единствено място, на което можеше да отиде.

Рафт. Трябваше някак да се добере до Рафт.

С ново чувство на целеустременост, смътно, но изгарящо го, Рийз обърна креслото към рампата за излизане.

2.

Дървото беше едно колело от клони и листак с ширина около петдесет метра. Като забавяше въртенето си, то с видимо нежелание се спусна в гравитационната яма на звездното ядро.

Палис — пилотът на дървото — висеше на ръце и крака под покрития с възли дънер. Звездното ядро и кипящата мина на Белт бяха останали зад гърба му. С критичен поглед той се вгледа през гъстия листак към дима, който висеше парцаливо над най-горните клони. Слоят дим съвсем не беше чак толкова плътен: Палис виждаше ясно как звездната светлина свободно прониква през него и къпе кръглите листа на дървото. Той прокара ръце по най-близкия клон и усети нестабилното трептене на деликатната дървесина. Дори тук, в основата на клоните, той долавяше развълнуваната несигурност на дървото. Върху него действаха две сили. То се мъчеше да избяга от смъртоносната гравитационна яма на звездата, но в същото време се стремеше да избяга и от сянката на облака дим, който го теглеше обратно към ямата. Опитният специалист по дърветата беше длъжен да постига идеален баланс между тези две сили; дървото трябваше да се носи в неустойчиво равновесие на необходимата дистанция.

Сега въртящите се клони се врязаха във въздуха и дървото подскочи нагоре с цял метър. Палис за малко да изпадне. От листака в пълен безпорядък излетя облак скитери; мъничките същества с формата на колелца зажужаха около лицето и ръцете на човека в опитите си да възвърнат сигурността на родителя си.

Кокалите да го вземат онова момче…

С гневни, плавни движения на ръцете, Палис се задърпа напред през листака към горната част на дървото. Прокъсаният облак дим висеше на няколко метра над главата му, прикрепен едва-едва към клоните посредством нишки пушек. Влажната дървесина поне в половината от горивните гърнета, прикрепени към клоните, беше, както много скоро откри Палис, изконсумирана.

А Гоувър, неговият така наречен помощник, го нямаше никакъв.