Черния мустанг

Изглежда двамата изобщо не забелязаха предизвикания от тях голям интерес. Индианецът поздрави само с леко кимване, но то съвсем не беше горделиво, а белият дружелюбно каза:

— Good evening, мешърс! Не ставайте, не искаме да ви смущаваме. — И после, обръщайки се към кръчмаря, той продължи:

— Сър, може ли при вас да се намери добро средство срещу глад и жажда?

— Readily, with pleasure, сър! (Веднага, с удоволствие! Б. пр.) — отговори му той. — Но най-напред welcome (Добре дошли. Б. пр.), джентълмени! Всичко, каквото имам, е на ваше разположение. Мешърс, седнете ей там на топло край огъня! Вярно, че на онази маса се настаниха вече двама уестмани, които излязоха за малко, но ако те ви смущават, ще ги накараме да се преместят.

— В никакъв случай не желаем да става това. Те са дошли преди нас и имат по-голямо право да седнат там. Когато се върнат, ще ги попитаме дали искат да останем на тяхната маса. Най-напред ни приготви подгряна бира с джинджифил, а после ще видим какво имаш за ядене.

По оставените карабини те разбраха къде седят Хас и Кас и се настаниха на другите две места на масата.

— Мъже и половина! — прошепна инженерът на двамата си съседи. — Индианецът има поглед на крал, а и белият не пада по-долу.

— Ами пушката на червенокожия! — обади се също тъй тихо и надзирателят. — Колко много сребърни гвоздеи има по нея! Дали…

— Thunderstorm! (Гръм и мълния, по дяволите! Б. пр..) Сребърна карабина! Винету! Вижте тежката двуцевка на белия! Дали е прочутият мечкоубиец? Ами по-малката лека пушка! Може би е карабината „Хенри“, а?

— Но тогава този човек ще е Поразяващата ръка!

— Поразяващата ръка и Винету! Моето желание, моето съкровено желание!

В този момент навън пред входната врата се разнесе гласът на Казимир:

— All devils! Какви са тези коне? Кой ли е дошъл?

— Не знам — отговори гласът на управителя, който се връщаше от склада заедно с двамата братовчеди.

— Два врани жребци с червеникави ноздри и онова накъдряне на гривата върху темето, което е признак за чистокръвна раса! Познавам ги, познавам ги, познавам и собствениците им. С индианска сбруя! Не се лъжа, не се лъжа! Каква радост! Също както при наследниците на Тимпе! Елате да влезем, бързо да влезем! Ще видите двамата най-велики, двамата най-прочути мъже на Запада!

С дълги крачки, които почти можеха да се нарекат и скокове, той се втурна в помещението. Хас и управителят го последваха. Лицето на Кас сияеше от радостна възбуда. Щом съзря вожда на апачите и неговия бял приятел и кръвен брат, той буквално полетя към тях, протегна и двете си ръце за поздрав и извика:

— Да, те са, те са, не съм се излъгал! Каква радост за мен, каква голяма радост! Мешърс, подайте ми ръка, за да мога да я стисна и да…

Той прекъсна изречението си по средата, отпусна ръце, отстъпи крачка назад и вече по-тихо и с извинителен тон продължи:

— Моля за извинение, мистър Шетърхенд и мистър Винету! Радостта ми ме обърка. На хора като вас не се крещи по такъв начин, а човек трябва скромно да изчака докато види, че са благоволили да го забележат.

Тогава Олд Шетърхенд му подаде десница и с дружелюбна усмивка отговори:

— Мистър Тимпе, и дума не може да става за благоволение. Тук в Запада всички почтени мъже са равноправни. Ето ти ръката ми. Ако искаш да я стиснеш, не се притеснявай.

Кас хвана десницата му, разтърси я с все сила и същевременно възхитено извика:

— Мистър Тимпе, наричаш ме мистър Тимпе, значи все още ме помниш? Не си ли ме забравил, сър?

— Не се забравя тъй лесно човек, с когото си преживял такива неща, каквито преживяхме ние навремето с теб и спътниците ти.

— Да, да, в страшно голяма каша се бяхме забъркали тогава. Щяха да ни пречукат, направо щяха да ни пречукат, но ти ни измъкна. Никога няма да забравя какво направи за нас, можеш да бъдеш сигурен. Само преди броени минути говорихме тук за това приключение. Ще ми позволи ли и Винету, великият вожд на апачите, да го поздравя?

Индианецът му подаде ръка и със своя сериозен, и при това толкова благ тон, каза:

— Винету посреща своя бял брат с добре дошъл и го моли да седне при него.

При тези думи инженерът се изправи, приближи се, направи много учтив поклон и рече:

— Джентълмени, простете ми волността, която си позволявам! Не бива да седите тук и затова ви каня да дойдете на нашата маса, която е запазена само за чиновници и високопоставени лица.

— За чиновници и високопоставени лица ли? — повтори Олд Шетърхенд. — Но ние нито сме чиновници, нито си въобразява ме, че „стърчим“ кой знае колко над другите. Ти току-що чу, че тук, в Запада, всички почтени мъже са равноправни. Благодарим ти за поканата, но ще те помолим да ни разрешите да останем на тази маса.

— Както желаете, сър. Голяма радост щеше да ни достави честта да си поговорим с толкова прочути мъже и заедно да пийнем по нещо.

— Разговорът няма да ни се размине. Предполагам, че си чиновникът, който отговаря за тази отсечка от железопътната линия, а?

— Аз съм инженерът. Ето тук виждате моя надзирател и моя управител, а там пък седи скаутът, когото сме наели, за да се грижи за сигурността ни.