Черния мустанг

— Не проумяваш ли? Отначало и аз нищо не подозирах. В първите години баща ми си пишеше с двамата си братя във Фейет, но постепенно кореспонденцията им замря, докато накрая те направо се забравиха. Разстоянията в Щатите са толкова големи, че с времето дори братя си губят следите. След смъртта на баща ми аз продължих криво-ляво неговата работа, като едва-едва припечелвах, за да се изхранвам. Веднъж се срещнах в Хоубоукън с един немец. Той се беше преселил в Щатите от Плауен. Естествено го разпитах за моите тамошни роднини и за мое учудване научих, че от чичо ми Хабакук от Фейет са наследили цели сто хиляди талера. А аз нищо! Имах чувството, че ще получа удар! Трябваше да си поискам и аз моя дял и затова писах десет, че и повече писма до Фейет, но не получих отговор. Тогава взех бързо решение, продадох магазина на баща си и заминах за този град.

— Само така, само така, драги братовчеде! И какъв беше резултатът?

— Никакъв, защото птичката беше вече отлетяла.

— Коя птичка?

— Странен въпрос! Би могъл да се сетиш! Хората във Фейет знаеха, че преди смъртта си старият Йозеф Хабакук живял добре, но изобщо не подозираха колко богат е бил. Вероятно не го е показвал от скъперничество. Брат му Тобиас Холофернес умрял преди него в голяма бедност. Йозеф взел сина му, своя племенник Нахум Самуел, при себе си на работа. Та същият този племенник е измамникът. Вярно, нямало е как да не изпрати стоте хиляди талера в Плауен, ала офейкал с останалите пари, отмъквайки и моите сто хиляди талера.

— А вероятно и моите, а?

— Сигурно!

— Подлец! Баща ми се изсели от Плауен, защото заради конкуренцията се бяха страшно намразили с брат си. Въпреки голямото разстояние тази вражда се разпалваше все повече и повече, тъй че накрая никой от двамата не искаше нито да чува, нито да вижда другия. Това отрови живота на баща ми и той умря, умря и брат му в Плауен, чиито синове по-късно ми писаха, че наследили от чичо си Йозеф Хабакук от Америка сто хиляди талера. Веднага заминах за Плауен, за да събера сведения. А там бе голямо веселие и се живееше на широка нога. Двамата братовчеди бяха наричани само „наследниците на Тимпе“. Бяха зарязали работата си и живееха царски. Посрещнаха ме много добре и ме накараха да остана при тях няколко седмици. Старата вражда не бе спомената с нито една дума, но не можах да науча нищо сигурно и определено за чичо си Йозеф Хабакук, нито пък нещо за наследството му. Братовчедите ми позволиха да опитам вкуса на богатството им, но изглежда не ги интересуваше много дали ще си получа моята част, или не. Тогава аз взех бързо решение също като теб. Продадох моя магазин, заминах за Америка и от Ню Йорк естествено поех право за Фейет.

— А-а, значи и ти! Какво завари там?

— Същото, каквото и ти, само дето ми се изсмяха. Казаха ми, че тамошните Тимпе никога не са били заможни.

— Глупости! Ти разбираше ли тогава английски?

— Не.

— Значи като са видели немец, хората са те пратили за зелен хайвер. Ами ти какво предприе?

— Тръгнах за Сейнт Луис, където имах намерение да потърся работа при мистър Хенри, конструктора на прочутата карабина „Хенри“, с която може да се стреля двайсет и пет пъти без зареждане. Мислех да науча колкото е възможно повече от неговото изкуство и да извлека някаква полза, обаче в град Наполиън, разположен на Арканзас и Мисисипи, се натъкнах на група прерийни ловци, на които бях добре дошъл като оръжеен майстор. Не ме оставиха да продължа, а ме накараха да тръгна с тях към Скалистите планини. Ето как станах уестман.

— И доволен ли си от този поврат в живота си?

— Да. Разбира се, че щях да предпочета да се бях докопал до моите сто хиляди талера и да мога да си живея „dulci jubilaeo“ (Като на хубав празник. Б. пр.) също като наследници на Тимпе.

— Хм! Може би все някога ще стане.

— Едва ли! По-късно и на мен ми хрумна мисълта, че все пак старият Йозеф Хабакук наистина е бил толкова богат и че е възможно племенникът му Нахум Самуел да е офейкал с парите. Търсих го няколко години, ала както вече споменах — напразно.

— И аз го търсих напразно, но само до неотдавна, защото вече попаднах на следите му.

— На сле… дите… му? Как… как… во, наисти… на ли? — възкликна Казимир и скочи от мястото си тъй бързо, че привлече вниманието и погледите на всички присъстващи.

— Тихо, по-спокойно! — предупреди го Хазаел. — Човек не бива тъй внезапно да губи самообладание. От съвсем сигурен източник чух, че някой си Нахум Самуел Тимпе, предишен оръжеен майстор и настоящ голям богаташ, живеел в Санта Фе.

— В Санта Фе ли? Тогава незабавно трябва да отидем там, ние двамата, ти и аз!

— Съгласен съм, братовчеде. Естествено и аз имах намерение да го посетя и да го принудя да ми върне парите заедно с лихвите. Съвсем ясно ми беше, че това ще е трудно, много трудно и се радвам на нашата среща, защото на двама ни сигурно ще е по-лесно. Ние ще се появим пред него по такъв начин, че от уплаха той ще признае позорното си дело и начаса ще ни брои парите. Тъй като сме уестмани, ще го заплашим със закона на прерията. Нали?