Черния мустанг

— Живота! — обади се Винету безкрайно презрително. — Ако с вожда на апачите се беше случило това, което се случи с теб, той изобщо нямаше да има желание да живее. Винету щеше да забие собствения си нож в сърцето. А ти хленчиш да ти бъде удължен позорът. Нека бъде така!

— Куче — изрева команчът, — аз не хленча. Искам да живея само за да мога да ви отмъстя, както нито един червенокож воин не си е отмъщавал досега!

— Pshaw! Опитай се! Ние ще ви подарим живота, за да ви покажем колко много презираме гнева ти и колко малко се боим от отмъщението ти.

След като направи с глава безкрайно презрително движение, присъщо единствено на него, Винету му обърна гръб, дръпна Олд Шетърхенд за ръката и започна да се спуска заедно с него надолу по склона. Двамата бяха твърде горди, за да се огледат назад и да видят по какъв начин се изпълняваше заповедта на Винету относно пленниците.

А човек лесно можеше да си представи, че смъкването им от височината не ставаше по най-нежния начин, макар хората да внимаваха да не ги наранят, защото добре знаеха, че това не влизаше в намеренията на апача. Огънят пред входа на клисурата бе избутан да гори само от едната страна, така че между него и скалата остана достатъчно място, откъдето да пренесат пленниците. Наслагаха ги на земята двама по двама един до друг, след което работниците се наканиха да разграбят оръжията им. Олд Шетърхенд обаче им забрани, заповядвайки:

— Чакайте! Засега ще си останат на мястото. Все още не знаете какво решение ще вземем за тези вещи!

Те се подчиниха. Навярно между тях имаше мнозина, които не бяха свикнали да обуздават желанията и прищевките си заради някой друг, но не се осмелиха да се противопоставят на мъже като Винету и Олд Шетърхенд.

Всъщност само четирима души трябваше да решат съдбата на команчите — двамата кръвни братя и двамата инженери от Роки Граунд и Фъруд Камп, ала понеже последният от тях беше офейкал на безопасно място, за да спаси кожата си, и се беше погрижил да не им се мярка пред очите, естествено, че го изключиха от участие в обсъждането. И тъй, тримата седнаха да се съвещават. Инженерът Суон никога не беше участвал в подобно съвещание. Той изобщо не си зададе въпроса на кого се падаше честта пръв да вземе думата. По природа беше припрян човек и това му попречи да изчака да види кой от другите двама ще започне да говори. Едва бяха насядали, когато с тона на пълно убеждение Суон подхвана:

— Съвсем ясно е, че тези мерзавци ще трябва да умрат и тъй като барутът и оловото струват пари, а безплатни ремъци тук колкото искаш, аз предлагам да ги обесим по дърветата хубавичко окачени един до друг. Мешърс, убеден съм, че сте съвсем на същото мнение.

По сериозното лице на апача се плъзна лека усмивка, но въпреки това той нищо не отговори, защото при подобни случаи беше свикнал да предоставя думата на Олд Шетърхенд. Също така усмихнат белият ловец кимна на инженера и каза:

— Well, сър! Много се радвам, че толкова правилно си ни преценил. Естествено ние също сме дълбоко убедени, че индианците трябва да умрат, просто защото ние хората…

— Добре, добре! — прекъсна го инженерът. — За подобни мерзавци куршумът ще е твърде голяма чест. Значи бесило, бесило, това е, което аз…

Инженерът млъкна, понеже бе прекъснат от едно толкова повелително движение с ръка на Олд Шетърхенд, че просто думите му заседнаха в гърлото. Но съзнавайки достойнството си като съдебен заседател, участващ в прериен съд, незабавно попита:

— Какво има? Защо ме прекъсваш?

— За да ви покажа как се чувства човек, когато го прекъснат.

— Какво искаш да кажеш?

— Ами и ти преди малко се намеси съвсем не намясто. Съдът на саваната е сериозно нещо, сър. В такъв случай човек не бива изведнъж ей така да изтърсва мнението си, без да се е допитал до онези, които познават Запада по-добре и чиито възгледи навярно ще са далеч по-правилни.

— Well! Но нали ти също изказа мнението, че пленниците трябва да умрат! Нали?

— Да, но ако ме беше оставил да си довърша мисълта, щеше да чуеш и основанието ми за това твърдение. Исках да кажа следното: естествено ние сме също дълбоко убедени, че индианците ще трябва да умрат, просто защото ние, хората, рано или късно всички умираме.

— Аха, само заради това ли?

— Да.

— Значи ще трябва да умрат, защото изобщо са смъртни, а не защото са искали да ни убият, така ли?

— Точно така!

— Хм! Накъде биеш, мистър Шетърхенд?

— Рано или късно те ще трябва да умрат просто защото са смъртни хора, но ние нямаме право да причиняваме смъртта им. Или по-точно казано ти нямаш това право.

— Защо?

— Сторили ли са ти някакво зло, което според законите на прерията да се наказва със смърт?

— Такова… хм, всъщност не са — провлачено отвърна той.

— Следователно нямаш право да говориш за обесването им, мистър Суон. Ние, Винету и аз, бихме могли да убием Токви Кава, защото той открадна конете и пушките ни, но въпреки това му обещахме, че нито той, нито някой друг от неговите хора ще бъде убит.

— Сър, не даде ли това обещание малко прибързано?