Черният ангел (Дневникът на Йоханес Ангелос от падането на Константинопол през 1453 година — завършекът на христовото време по света)

— Не е вярно — отвърнах аз. — Такъв топ не може да бъде излят. За разрушаването на крепостните стени е необходимо земетресение.

— Да, но — заекна Мануил — разправят, че гюллето прелетяло хиляда стъпки и изкопало яма, голяма колкото къща. Земята се разтресла на десет хиляди стъпки околовръст. Много постройки се срутили, а бременните жени помятали една след друга.

— Женски измишльотини — рекох аз. — Нали ги знаеш жените.

— Истина е, ти казвам — настояваше Мануил. — Та дори оръдието, що Орбан изля за султанската крепост, може с едно гюлле кораб да потопи. Един търговец, дошъл от Адрианопол в Пера, собственоръчно е измерил каменната топка. Той казва, че и най-грамадният мъж не може да я обгърне с ръце. Все още не чува от гърма, а ръцете му треперят като на старец, въпреки че е само петдесетгодишен.

— Трепери от многото изпито вино, а не от гърма! — креснах аз. — Нетърпеливите му слушатели така са го наливали, та с всяка чаша оръдието е пораствало с няколко стъпки. До утре то ще е стигнало размера на черковната камбанария.

Мануил коленичи с трепереща брада пред мен, поиска да ми целуне ръка и простичко рече:

— Господарю, страх ме е.

Той е вече стар човек и във воднистите му очи се отразява безплътната горест на целия гръцки Константинопол. Аз го разбирам — турците ще го убият, защото е твърде стар, за да бъде продаден като роб.

— Изправи се и се дръж като мъж! — срязах го аз. — Размерите на топа са ни известни и в този момент императорските техници изчисляват тежестта на гюллетата и вероятното им въздействие върху крепостните стени. Безспорно това е страшно оръжие, щом може да ни причини известни загуби, но не е и наполовина толкова голямо, както се превъзнася от мълвата. Освен това Орбан е неграмотен и не умее да изчислява носещи сили и траектории. Императорските техници смятат за невъзможно чрез налучкване да се проектира толкова голям топ в съотношението между дължината на дулото, барутния заряд и тежестта на гюллето. Той може да издържи няколко изстрела, но след това неизбежно ще се пръсне и ще нанесе по-големи щети на турците, отколкото на нас. Орбан беше преди на служба при императора и техниците знаят на какво е способен и на какво не е. Разкажи всичко това на целия си род и им кажи да го разправят на всички, за да се поуспокоят духовете в града.

— Как ще говоря за неща, от които нищо не разбират — въздъхна Мануил. — Какво знаят те за заряди и траектории? Те повтарят само неща, дето им влизат в главата и които са ужасни за разказване. Една бременна жена днес пометнала само като чула за топа. Какво ли ще се случи, когато той забумти под стените и започне да кърти парчета от тях?

— Кажи им да се уповават на Пресветата Дева Панагия — рекох, за да се отърва от него, но съмнението беше пуснало дълбоки корени в душата му.

— Едва ли Светата Богородица ще иска да се покаже на стените и да уплаши агаряните със синята си наметка — прецени той. — Преди турците нямаха такива топове. Огромно оръдие като това сигурно ще уплаши и Светата Майка.

След това с треперещи устни се усмихна.

— Вярно ли е, че големият топ вече е на път за Константинопол? Вярно ли е, че го теглят сто вола, а хиляди проправят пътя и строят мостове? Преувеличено ли е това?

— Не, Мануил — признах аз. — Всичко това е вярно. Топът е на път и пролетта е във въздуха. Скоро гълъбите щезапочнат да гукат и неспокойни ята ще прелитат над нас от юг на север. А щом пролетните цветя разцъфтят, султанът ще е под стените ни и никаква световна сила вече не може да го спре.

— А колко дълго — попита той, — колко дълго мислиш, че ще удържим?

Защо ли трябваше да го лъжа, та той е вече стар човек. На всичко отгоре е грък, а аз не съм лекар. И аз като него съм човек.

— Месец-два — прецених. — Джустиниани е превъзходен воин. Може би три месеца, ако се издигне до нивото на задачата си, което, струва ми се, ще стане. Но не по-дълго от това. Три месеца в най-добрия случай.

Мануил вече не трепереше. Погледна ме право в очите и попита:

— Ами западните страни? Ами унията?

— Западните страни — отвърнах аз — ще потънат в мрак заедно с Константинопол. Та той е последният фенер на надеждата за цялото християнство. Ако позволят да бъде загасен, то сами са заслужили участта си.

— А какво очаква западните страни? — продължаваше да пита той. — Прости, господарю, любопитството ми, но ми се иска да се подготвя за всичко.

— Тяло без дух — рекох, — живот без надежда. Робство така безнадеждно, че самите роби не ще осъзнават робията си. Богатство без радост, разкош без наслада. Духовна смърт.

10 февруари 1453