Читаем Черното око полностью

<p>Карл Май</p><p>Черното око</p>

Рио Сан Карлос в Аризона има два извора, единият от които се намира в планините Моголон, а другият — в Сиера Бланка. Водите на първия извор започват пътя си от планинските скали, минават през Монтаня де ла Фуента, след което се спускат из дълбоки каньони, по чиито височини не растат нито дървета, нито храсти, нито трева. Там горе, където извира водата, стърчат само три самотни бора. Зад тях планината се спуща почти отвесно надолу, образувайки стената на тесен, но много Дълбок каньон. По-рано горе са растели и други подобни дървета, а каньонът е имал друго име. Сега го наричат Каньон де лос апачос, Каньонът на апачите.

Ако човек мине по стърчащите над водата камъни и застане така, че да може да вижда насрещната стена на каньона, окото му ще забележи едно място, което изглежда някога е било арена, където са се разиграли ужасни събития. Пред погледа се разкрива четириъгълна платформа, която отпред е отделена от околния терен от с поменатия каньон, и отляво и отдясно — от подобни по-малки отвесни странични проломи. Откъм задната, четвърта страна, се издига отвесно огромна скалиста непристъпна стена, от която се стичат тънки струйки бистра вода. Тази скала се нарича сега на езика на апачите „Селкхитсе“, а говорящите испански език в Аризона я наричат „Пеня дел Асесинато“. И двете наименования имат едно и също значение: Скала на убийството.

Тази неголяма четириъгълна платформа е напълно изолирана от околността и много трудно може да се повярва, че на нея са живели човешки същества. И все пак могат да се забележат следи, които доказват, че до преди известно време там са живели хора, и то не неколцина, а значително повече. Ясно се вижда, че някога там е имало гора, която е получавала влага от споменатите водни струи. Овъглените дънери доказват, че гората е изгоряла. Между тях се виждат разпръснати останки от колиби, както и полуизгорели животински и човешки кости.

Какво се беше случило на това място? Каква драма бе превърнала това някога така оживено място в едно малко царство на смъртта?

Неотдавна близо до трите бора бяха застанали двама мъже, отправили поглед отвъд каньона към малката гора, под чиито поизсъхнали от слънчевите лъчи листа и клони кипеше пъстрият живот на малко индианско ко-уа-клар1. И двамата бяха още млади, но лицата им имаха строг и малко лицемерен израз, на който напълно отговаряха черните им дългополи дрехи.

— Брате Йеремия — каза единият от тях, — наистина ли смяташ, че Брайъм Йънг ще одобри тази индианка за моя жена?

— Положително! — кимна другият. — Изпратиха ни да покръстим червенокожите диваци, за да могат да получат същите права като нас. А това равноправие ти осигурява съгласието на президента.

— Инта-тисле е голяма красавица и няма защо да се срамува от всичките 58 жени на нашите дванадесет апостола2. Но баща й, вождът на племето, иска да я даде за жена само на някой храбър воин.

— Ти говори ли вече с него? Ако е така, ще трябва да го принудим да ти я даде за жена.

— Да го принудя ли? А как?

— Целуни я! Щом някой целуне индианка официално, искам да кажа пред други хора, трябва да стане негова жена. Само така може да бъде възстановена честта й.

— Това ми е известно, но…

— Никакво „но“! — извика брат Йеремия. — Нима ще се върнем, без да сме сторили нищо като проповедници, които са говорили пред глухи? Това би било голям позор и всички апостоли ще отвърнат погледа си от нас. Ти обичаш индианката. Направи я твоя жена, така тя ще стане мормонка3 и ще ти бъде най-сигурната опора при покръстването на хората от нейното племе… или те е страх?

— Да ме е страх ли? — изсмя се другият. — Преди да навлека расото, носех пушка и ловджийски нож. Изпратил съм на оня свят немалко червенокожи, а също така и бели. Йънг ненапразно ми е дал името Гедеон, името на най-големия герой на Израел. Тръгвай с мен към селото! Ще ти докажа, че не знам що е страх!

Двамата стигнаха до самия каньон, над който по онова време минаваше мост. Той беше направен от въжета, изплетени от нещавена пушена бизонова кожа, здраво закрепени в скалите от двете страни на каньона. На въжетата бяха завързани парчета от кактусови стебла. Този люлееш се мост беше единственият път, по който можеше да се стигне в малкото селце, където живееше един вожд на апачите с част от племето си. Един единствен пост при моста бе достатъчен, за да се чувствуват индианците в безопасност пред всеки враг.

Сега при моста стоеше млад воин, който пропусна мълчаливо двамата мормони край себе си, след което мрачният му поглед се впи в гърба на брат Гедеон. По бронзовото му лице се беше изписал израз на едва сдържана омраза.

Жените в селото работеха седнали или коленичили под дърветата. Тъчаха одеала, месеха глина за съдове или приготвяха брашно от царевица и ечемик. Момичетата и момчетата играеха, или пък се упражняваха в употребата на различни оръжия. Мъжете лежаха пред колибите и безучастно гледаха заниманията на съплеменниците си. Работата се счита от воините като унижение. В селото имаше няколко стотин индианци с техните коне и кучета.

Перейти на страницу:

Похожие книги

1984. Скотный двор
1984. Скотный двор

Роман «1984» об опасности тоталитаризма стал одной из самых известных антиутопий XX века, которая стоит в одном ряду с «Мы» Замятина, «О дивный новый мир» Хаксли и «451° по Фаренгейту» Брэдбери.Что будет, если в правящих кругах распространятся идеи фашизма и диктатуры? Каким станет общественный уклад, если власть потребует неуклонного подчинения? К какой катастрофе приведет подобный режим?Повесть-притча «Скотный двор» полна острого сарказма и политической сатиры. Обитатели фермы олицетворяют самые ужасные людские пороки, а сама ферма становится символом тоталитарного общества. Как будут существовать в таком обществе его обитатели – животные, которых поведут на бойню?

Джордж Оруэлл

Классический детектив / Классическая проза / Прочее / Социально-психологическая фантастика / Классическая литература
Радуга в небе
Радуга в небе

Произведения выдающегося английского писателя Дэвида Герберта Лоуренса — романы, повести, путевые очерки и эссе — составляют неотъемлемую часть литературы XX века. В настоящее собрание сочинений включены как всемирно известные романы, так и издающиеся впервые на русском языке. В четвертый том вошел роман «Радуга в небе», который публикуется в новом переводе. Осознать степень подлинного новаторства «Радуги» соотечественникам Д. Г. Лоуренса довелось лишь спустя десятилетия. Упорное неприятие романа британской критикой смог поколебать лишь Фрэнк Реймонд Ливис, напечатавший в середине века ряд содержательных статей о «Радуге» на страницах литературного журнала «Скрутини»; позднее это произведение заняло видное место в его монографии «Д. Г. Лоуренс-романист». На рубеже 1900-х по обе стороны Атлантики происходит знаменательная переоценка романа; в 1970−1980-е годы «Радугу», наряду с ее тематическим продолжением — романом «Влюбленные женщины», единодушно признают шедевром лоуренсовской прозы.

Дэвид Герберт Лоуренс

Проза / Классическая проза