Числа и съдби (Ключ към разбиране на миналото, настоящето и бъдещето)

Много често някои талантливи, надарени със силна логика, ясновидство и енергия хора така и не успяват да се раз крият. Причината е достатъчно проста: те заменят централната цел — собственото си усъвършенстване — с ежедневни, дребни цели: печелене на пари, осигуряване на стабилност и реализиране на собствените си навици. Сигурен съм, че като прочетат тези редове, мнозина от читателите ми ще възкликнат с възмущение: „Идеалист, галеник на съдбата, безгрижен мързеливец, написал тия думи!“ Смея да ви уверя, че нито един от тези епитети не отговаря на действителността.

За да съм по-убедителен, предлагам да разгледаме един пример. Да допуснем, че някой притежава много силни характеристики, които биха могли да му позволят да стане прочут учен, музикант, писател, художник, артист и др. Но вместо да положи усилия и да развие в себе си който и да било от дадените таланти, той всеки ден припечелва (дори като студент) и активно търси връзки и познанства, които му дават шанс да си намери подходяща работа и да прави пари. Да допуснем, че е получил желаната работа и сега има добри доходи, но същевременно не развива себе си и способностите си. Това обстоятелство неизбежно ще доведе до наказание за този човек от страна на природата, която е заложила в него определен набор от силни качества, за да може той не просто да се изхранва. Тя е трябвало да получи изследовател на различни закономерности от мирозданието, а не го е получила.

Започва цяла верига от действия на природата, които човек възприема като неуспехи, които го преследват: открадват му колата, обират му жилището и гаража; той или някой негов близък се разболява; приятелите го предават; семейството му се разпада, фирмата му фалира; колата му катастрофира; курсът на долара се качва и т.н. При разговор с една жена, работеща в много сериозна и престижна фирма на много висока заплата, чух тя да се оплаква: „Целият ми живот е само работа, не виждам нито децата, нито мъжа си, от три години не съм излизала в отпуска и съм толкова уморена.“ Естествено, тя заслужава съжаление и трябва да й се помогне. За да успея някак да я убедя, че парите, които печели, не могат да й донесат щастие и удовлетворение, задавам съответния въпрос: „За какво са ви толкова много пари?“ Отговорът е: „Трябва да купя на мъжа си нова кола.“ Разбирам, че вече е спечелила пари, за да му купи първата, като е забравила за отпуската, почивката и собственото си здраве. Скоро мъжът й удря колата така, че тя вече не става за нищо. Добре поне, че той е оживял. Сега тя възнамерява да компенсира загубите, защото мъжът й много искал да има кола, а тя много го обичала. След чутото отново я питам: „Не мислите ли, че цели три години сте работили напразно, защото всичките ви пари са били вложени в кола, която вече е на гробището за автомобили? Със същия успех бихте могли да спечелите тези пари, да излезете на терасата, и да ги хвърлите на вятъра, защото и бездруго ще са пропилени?“ Тя не отговори, каза само, че е много уморена. Наистина ми домъчня за нея, защото всичките й усилия се превръщат в нищо и в загуби, а основната причина е липсата на основна цел в живота й. Не мисля, че преди да се омъжи, тя е мечтаела да печели, за да купува на мъжа си коли, които той да чупи.

Когато започвам да говоря с хората, че всеки от тях трябва да се стреми да развива себе си, собствените си способности и талант и да се постарае да стане гений, който да попълни знанията на света и да направи живота на останалите по-добър, получавам един и същи отговор: „Днес животът е такъв, че трябва да му търсим колая“ или „Животът ни кара да работим, а не да мислим за себе си“. Излиза така, че отделно от хората съществува някакъв „живот“, някаква „зла участ“ или „трудности“, които ни карат да страдаме, да се отказваме от целите си и да се занимаваме с неща, с които не искаме да се занимаваме. Няма смисъл така да усложняваме търсенето на „враг“, който ни пречи, прави ни нещастни и ни кара да страдаме. Трябва да застанем пред огледалото и честно да си признаем, че цял живот търсим лесния начин: когато е трябвало да учим, не ни се е учело; не сме кандидатствали за университета или не сме усвоили някое ново знание; не сме търсили единствения и любим човек, а сме приели „първия възможен вариант“, който е станал наш спътник в живота и от когото ни призлява; имаме началник, който ни унижава, а ние не смеем да му отговорим, защото сме обикновени хора и служители, които винаги могат да бъдат заменени и никой да не го забележи.