Чосър и Домът на славата

Към края на този следобед за първи път чуха звуците. Бяха яздили цял ден — спряха само за малко, за да похапнат твърд хляб и сирене (купени в Бордо) — а още не бяха излезли от голямата гора, през която лениво се виеше тясната пътека, в която беше преминал пътят. Пътуваха в колона, като полузаспалият Одли яздеше най-отзад. Кадо, който водеше, пресметна, че ще пристигнат във владенията на Гияк на следващия ден. Мислеше, че след няколко мили има хан. Щяха да пренощуват там. Наричал се „Котаракът — риболовец“. Той съобщи всичко това през рамо.

— Надявам се да е по-добър от снощния — каза Нед Кейтън.

— Какво беше това? — попита Кадо, слагайки ръка на ухото си.

— Казах, че…

— Не, не ти, сър. Слушайте.

Кадо вдигна ръка и те спряха конете. Ослушаха се. Някъде пред тях се чуваше мелодия на флейта и удари на барабан. Звукът пресекваше, от време на време се чуваше ясно, а после отново утихваше, сякаш се виеше във въздуха. Имаше нещо скръбно в този звук, тъй самотен насред зелената гора, и то накара косата на Джефри да настръхне.

— В тази музика не може да има нищо опасно — каза Жан Кадо.

Той смушка коня си и останалите го последваха. Откакто бяха прекосили пътя на поклонниците сутринта, не бяха срещали жива душа. Докато приближаваха, звукът от флейтата и барабана секна, заменен от странна смесица от лай и цвилене. След няколко минути пътеката ги изведе на широка просека. Кадо и Чосър спряха, приковани от зрелището, а след тях и другите двама.

Голяма каруца беше изтеглена на равна част от пътя. Върху нея стоеше сивобрад мъж. Носеше бяла риза. Около краката му пълзяха няколко души. Каруцата се тресеше под движенията им. Те издаваха животинските звуци. Бяха вдигнали глави към небето, лаеха и цвилеха. Размахваха пръсти над главите си, имитирайки заострени уши. Малко куче лежеше в сянката на една от каруците, а сиво-кафеникав кон беше спънат и пасеше наблизо. И двете животни не обръщаха внимание на действията на хората.

Внезапно червендалеста жена с червена рокля притича от отсрещната страна на просеката, махайки с ръце. Приличаше на продавачка на риба.

— Какво мислиш, че правиш, съпруже? — извика тя. — Грубоватият й изговор също напомняше на продавачка на риба.

— Изпълнявам Божията воля — отвърна сивобрадият мъж със звучен глас. — Накрая няма да остане нищо, чака ни Страшният съд. Научи се как върви светът, погледни по-далеч от носа си.

— Божията воля, как не! — изрева жената. — Докато ние се съсипваме от работа, ти правиш каквото искаш. Когато нямаме нищо за ядене, окото ти не мига.

С изненадваща ловкост за ръста си, жената скочи върху каруцата. Без да обръща внимание на „животните“, тя хвана мъжа с една ръка, а с другата го удари няколко пъти по главата. Беше по-едра от него и скоро го повали върху каруцата, без усилие. После го възседна.

— Да се намесим ли, мастър Чосър? — попита Жан Кадо.

— Няма нужда — отвърна Джефри.

— Не, не, не!

Четиримата ездачи се обърнаха по посока на новия глас. Един мъж се зададе откъм другия край на просеката. Не бяха го забелязали досега, само защото не се беше помръднал, нито беше проговорил и отчасти, защото беше облечен в зелено и кафяво и се сливаше с дърветата.

— Не така, Мартин. Не, Маргарет.

Жената се изправи и сивобрадият мъж я последва. Останалите — трима мъже и една жена, които досега се правеха на животни, също седнаха. Мъжът, облечен в природни цветове, застана пред каруцата. Сякаш не забелязваше Чосър и спътниците му.

— Това не е фарс, Мартин — каза той на сивобрадия.

— Но винаги досега ги е разсмивало, Луис — каза Маргарет.

— Това е традиция — подкрепи я Мартин.

— Помнете, че сега ще играем пред отбрана публика — каза мъжът, който стоеше пред каруцата.

— Нека го ударя поне веднъж — помоли се жената. — Едно мъничко юмруче по тази тъпа глава.

— Добре, скъпа, но само едно. Ти, Мартин, няма да падаш и тя няма да те възсяда. Не е прилично.

— Щом казваш.

Останалите приеха без ентусиазъм оценката му. Луис се обърна към ездачите.

— Предполагам, и вие ще се съгласите, че не е прилично.

Беше слаб мъж с тясно лице. Очевидно бе забелязал присъствието им от самото начало.

— Може би не, но приятелят ви е прав — каза Чосър. — Според легендата Ной е бил под чехъл.

— Едно е да е под чехъл, друго е да го бие.

— О, това е пиеса — каза Алан Одли, който внезапно дойде на себе си, — а тези хора са мимове.

Нед Кейтън изръкопляска иронично на съобразителността на приятеля си и слабият мъж наклони глава встрани.

— Да, това е моята трупа. Предпочитаме да ни наричат актьори, а не мимове. Казвам се Луис Луп. Това е трупата на Луп.

— Вие сте англичани — каза Кейтън.

— Разбира се, както и вие. Но не сме си били у дома повече от година.

— Какво правите сега?

— Какво правим ли? Репетираме притчата за Ной и потопа. Той качва животните в ковчега. Жена му не разбира. Мисли, че той пренебрегва семейството си.

Той махна с ръка и актьорите на каруцата се поклониха нестройно.