Чосър и Домът на славата

Сутринта се беше състоял бърз процес, който трябваше да въздаде правосъдие. Доказателствата срещу Матийо бяха показани и набързо огледани от Фоа, канцлерът на замъка и други знатни служители от домакинството. Гастон Флорак не бе присъствал, но всички знаеха какво мисли по въпроса. Матийо очевидно не разбираше какво става, беше ням и неподвижен като столовете, на които седяха обвинителите му.

Разбира се, Матийо беше виновен и трябваше да си плати за стореното. Малка каруца, теглена от муле, беше докарана под един от най-здравите клони на кестена на площада. Следвайки нарежданията на Гийом, луничавият мъж, който беше дошъл за Чосър същата сутрин, друг от хората на Фоа беше възседнал един клон и се държеше с лявата ръка. В дясната стискаше дебело въже. Очевидно от височината му се виеше свят и Гийом го мъмреше за слабостта му. Докато търсеше най-подходящото място, където да върже въжето — така че да има място да се залюлее и същевременно да не се заплете в близките клони — той ронеше крехките му цветове. Листенцата им падаха като снежинки върху гърба на мулето или по косата и дрехите на Гийом.

Тълпата селяни, която нарастваше още от обяд, подвикваше съвети и мнения. Събралите се не обръщаха внимание на знойното слънце и задуха, който носеше обещание за буря. Бяха забравили за задълженията си, цареше празнично настроение. Никой и не мислеше да защити Матийо. В техните очи той беше „дивака от гората“, дори плашеха децата с него. А сега беше и престъпник, убил техния господар в мига, когато Анри се беше проявил като храбрец в лова на глигани. След два-три дни щяха да погребат Дьо Гияк. Цялото село щеше да участва в бдението, макар и отдалеч. Очакваха ги още няколко часа без работа, а накрая — изобилно ядене и пиене. Но преди всичко това щяха да обесят някого — предястие към бъдещия пир.

Пред вратата нямаше войници. Чосър погледна въпросително към Кадо, който просъска:

— Имат по-интересни занимания.

Жан Кадо познаваше тази част от замъка. Преведе ги през най-отдалечените му кътчета, покрай вонящия нужник, а после нагоре — по стръмно спираловидно стълбище. Най-накрая се оказаха в кръгла стая, осветена от лъчите на следобедното слънце, които проникваха през бойниците. Те бяха ниско до земята и достатъчно широки, за да позволят стрелба с арбалет. Съдейки по ъгъла, под който падаше светлината, Чосър осъзна, че са на долния етаж на една от южните кули. По средата на пода имаше отвор с капак, през който можеха да бъдат подавани оръжия и провизии, също такъв се виждаше и на тавана. До едната стена се виждаше голям сандък. От тази стая можеше да се отбранява замъкът, а останалата част от кулата да бъде недостъпна, тъй като стълбите стигаха само дотук.

Защо бяха доведени в тази стая? Чосър се наведе и видя върхове на дървета, като изтъкани в горната част на гоблен. Обърна се и погледна въпросително Жан Кадо, който очевидно неслучайно ги бе довел тук. Изненада се, когато видя измъченото му изражение, но го отдаде на напрежението.

— Трябва да бягате. Всички трябва да се махнем оттук, освен ако не искате да свършите като бедния Матийо.

Никой не отговори на думите му. Алан Одли подаде глава през една от бойниците. Горната част на тялото му бе прилепнала към тясната част на отвора преди хоризонталното си разширение. Стената бе дебела повече от метър и половина. Одли измъкна главата си и попита:

— И как ще избягаме? Доста нависоко сме.

— Защо просто не излезем през портите? — попита Кейтън.

— Няма да ни пуснат. Бесят нещастника, убил господаря на Гияк — каза Кадо.

— Бесят го! — възкликна Алан.

— Горкият Матийо — каза Кадо. — Никой от нас няма да бъде в безопасност.

Гласът му отекна странно в кръглата стая. Чосър почувства как ръцете му настръхват. Колкото и горещо да бе навън, въздухът в кулата бе хладен, почти влажен. Странни звуци, наподобяващи скърцане и шепот, се носеха отгоре и отдолу. Бесят нещастника. Джефри изпита горчиво задоволство, че подозренията му са се потвърдили. Шумът, който бяха дочули, тази възбудена глъчка… Нищо не доставяше такова удоволствие на тълпата, както екзекуцията. Помисли си за немия, когото бе срещнал в гората — наистина нещастник — човекът с една ръка.

Жан Кадо направи знак на Джефри и двамата отвориха сандъка. Капакът му остърга стената. Чосър видя намотани въжета, куки и макари. Кадо започна да вади въжетата.

— Разбираш ли от възли, мастър Джефри? Cabestan, tete d’allouette? Не знам имената им на английски.

— Осланям се изцяло на твоите познания, мастър Жан.

Със сръчни и бързи движения Кадо направи възли на равни интервали върху двете въжета, които бе извадил от сандъка. После ги свърза и закрепи здраво единия край за халката, вградена в капака на пода. Провери последния възел, опъвайки неколкократно въжето. После накара Алан да хване другия край и да го пусне през отвора за стрелба.

Чосър отново се наведе и погледна навън под друг ъгъл. Лек ветрец полюшваше короните на дърветата на фона на синята ивица небе.