Човекът в лабиринта

— Усетих го как изсмуква всичко, което е в мен. Знаех, че ще ме промени. Не нарочно. Това бе просто една случайна промяна. Страничен продукт.

— Тогава ти си го знаел — смая се Роулинс, — още преди да дойда на борда.

— Ти обаче го потвърди.

— И въпреки това искаш да се върнеш в лабиринта. Защо?

— Тук е домът ми.

— Земята е твоят дом, Дик. Няма причина да не се завърнеш. Ти си излекуван.

— Да — рече Мълър. — Щастлив край на моята тъжна история. Отново съм годен да се спогаждам с човечеството. Това е наградата ми загдето благородно рискувах живота си за втори път сред извънземните. Каква чиста изработка! Ала дали човечеството е годно да се спогажда с мен?

— Не отивай там, Дик. Сега мислиш неразумно. Чарлз ме изпрати да те взема. Той е ужасно горд с теб. Всички се гордеем. Ще бъде голяма грешка да се затвориш пак в лабиринта.

— Върни се на кораба си, Нед — рече Мълър.

— Ако отидеш в лабиринта, ще дойда и аз.

— Ще те убия, ако го сториш. Искам да ме оставите на мира, Нед, не го ли разбираш? Свърших си работата. Последната си работа. А сега се оттеглям, пречистен от кошмарите си. — Мълър се насили да се усмихне. — Не идвай след мен, Нед. Аз ти се доверих, а ти щеше да ме предадеш. Всичко останало е случайно. А сега напусни кораба ми. Мисля, че си казахме всичко, което трябваше да си кажем, освен довиждане.

— Дик…

— Сбогом, Нед. Поздрави от мен Чарлз. И никого другиго.

— Не постъпвай така!

— Там, долу, има нещо, което не искам да изгубя — рече Мълър. — Сега ще си го взема. Стой настрани. Всички стойте настрани. Аз научих истината за хората от Земята. А сега ще си тръгнеш ли вече?

Роулинс мълчаливо облече скафандъра си. Пое към люка. Когато прекрачи през него, Мълър добави:

— Кажи на всички сбогом от мен, Нед. Радвам се, че ти бе последният, когото видях. Така ще ми е по-лесно.

Роулинс изчезна през люка.

Малко след това Мълър програмира кораба си на хиперболична орбита с двайсетминутно забавяне, влезе в спускателната капсула и се приготви за слизането си на Лемнос. Спускането бе бързо, приземяването — добро. Слезе точно в зоната на влияние, на два километра от входната порта на лабиринта. Слънцето бе високо и ярко. Мълър закрачи бързо към лабиринта.

Той бе свършил онова, което искаха от него.

И сега си отиваше у дома.

5.

— Той продължава да прави номера — рече Бордман. — Ще излезе оттам.

— Не мисля — отвърна Роулинс. — Говореше сериозно.

— Ти стоя близо до него и не усети нищо, така ли?

— Нищо. Той вече не излъчва.

— И го знае?

— Да.

— Тогава ще излезе оттам — рече Бордман. — Ще го наблюдаваме и когато пожелае да го вземем от Лемнос, ще го вземем. Рано или късно той ще почувства нуждата от други хора. Преживял е толкова, че се нуждае да премисли всичко, и смятам, че лабиринтът е най-подходящото място за това. Не е готов да се хвърли отново в нормалния живот. Но ще излезе. Двете случки с извънземните унищожиха взаимно въздействието си върху него и той е готов да се върне в обществото.

— Не мисля, че е така — рече тихо Роулинс. — Не мисля, че са се унищожили в равен мащаб, Чарлз. Мисля дори, че той вече не е човешко същество.

Бордман се засмя.

— Да се обзаложим ли? Залагам пет към едно, че до пет години Мълър ще излезе доброволно от лабиринта.

— Ами…

— Значи, обзаложихме се.

Роулинс излезе от кабинета на възрастния мъж. Нощта се бе спуснала. Премина по моста извън сградата. След час щеше да вечеря с едно топло, нежно, всеотдайно същество, което бе извън мяра очаровано от връзката си с прочутия Нед Роулинс. Тя бе добра слушателка, придумваше го да й разказва истории за дръзки дела и кимаше важно, когато й заговореше за бъдещите предизвикателства. Освен това бе добра в леглото.

Поспря на моста и вдигна глава към звездите. Милиони, милиони блещукащи точици светлина потрепваха в небето. Там някъде бяха Лемнос и Бета Хидри IV, както и световете, завладени от радиосъществата, всичките доминиони на хората и дори, макар и невидима, но реално съществуваща — родната галактика на другите. Там някъде бяха лабиринтът върху обширната равнина, гората от гъбообразни дървета, високи стотици метри, както и хиляди планети, заселени с младите градове на земляните, и един чудат резервоар, в орбита около завладения свят. На хиляди планети живееха разтревожени хора, уплашени за бъдещето. Под гъбовидните дървета грациозно вървяха безмълвни, многоръки същества. В лабиринта живееше един… човек.

Може би след година ще посетя Мълър, помисли си Роулинс.

Все още бе твърде рано, за да знае как ще се развият събитията. Никой още не си представяше как ще реагират радиосъществата, ако изобщо реагират, на наученото от Ричард Мълър. Ролята на хидранците, усилията на хората да се защитят, излизането на Мълър от лабиринта, всичко това бе загадка — променливи величини. Вълнуваща и малко плашеща бе мисълта, че ще преживее всичкото това време на изпитания.