Да извадим „Титаник“

Пит винаги е гледал в бъдещето и го е виждал изпълнено с вълнуващи събития и приключения. През 1970-те години той живееше вече в осемдесетте. Днес той е прекрачил прага на деветдесетте. Също като скаут, готов да се метне на влака. Пит гледа към следващия хълм и ни казва какво има там. Той вижда онова, което всички ние искаме да видим във въображението си.

Затова нямаше друг по-радостен от мен, когато бе съобщено, че „Титаник“ е открит.

Бях сигурен, че Пит пръв го е видял.

Въведение

Април 1912

Мъжът от самостоятелната кабина 33, палуба А, се мяташе и въртеше в тясното легло, лицето му плуваше в пот, а съзнанието му се губеше в дълбините на кошмарен сън. Той беше дребен на ръст — малко над метър и петдесет, с оредяваща бяла коса и безизразно лице, от чиито черти изпъкваха единствено двете тъмни, рунтави вежди. Ръцете му лежаха върху гърдите с преплетени пръсти, които потрепваха в неспокоен ритъм. На вид той изглеждаше петдесетгодишен. Кожата му имаше цвета и структурата на бетонна настилка, с дълбоки бръчки около очите. В действителност само десет дни го деляха от трийсет и четвъртия му рожден ден.

Физическото натоварване и душевната мъка през последните пет месеца го бяха изтощили до ръба на лудостта. Докато бодърстваше, съзнанието му, изгубило всякаква представа за време и действителност, блуждаеше из празни канали. Трябваше постоянно да си напомня къде се намира и кой ден е. Той полудяваше, полудяваше бавно и безвъзвратно и най-лошото беше, че го съзнаваше.

Мъжът отвори очи и заби поглед в смълчания вентилатор, който висеше от тавана на каютата. Плъзна ръце по лицето си и усети наболата от две седмици брада. Не беше нужно да поглежда дрехите си — знаеше, че са мръсни, измачкани и пропити с нервна пот. Можеше да се изкъпе и преоблече още щом се качи на кораба, но вместо това се хвърли право в леглото и почти три дни спа непробудно, преследван от ужасяващ и натраплив сън.

Беше късна неделна вечер и корабът нямаше да акостира в нюйоркското пристанище преди сряда сутринта — малко повече от петдесет часа път дотогава.

Той опитваше да си втълпи, че е вече в безопасност, но съзнанието му отказваше да възприеме този факт, въпреки че плячката, коствала живота на толкова много хора, беше на сигурно място. За стотен път опипа издутия джоб на жилетката си. Успокоен, че ключът е там, той избърса с ръка лъсналото си от пот чело и отново затвори очи.

Нямаше представа колко време е бил унесен в дрямка. Нещо го стресна и събуди. Не беше силен шум, нито мощен тласък, а по-скоро като разтрисане на матрака му и странен стържещ звук, идещ отнякъде много долу под каютата му. Той се надигна със затаен дъх до седнало положение и прехвърли крака на пода. Изминаха няколко минути, после настъпи необичаен, глух покой. Тогава обърканото му съзнание схвана причината. Двигателите бяха спрели. Ослуша се, но долови само тихия смях на стюардите в коридора и приглушения говор от съседните кабини.

Побиха го ледени тръпки на безпокойство. Вероятно никой от другите пътници нямаше да обърне внимание на спрелите мотори и щеше да побърза отново да заспи. Той обаче беше на косъм от душевно разстройство и изострените му до краен предел сетива преувеличаваха всяко възприятие. Трите дни, които прекара заключен в кабината си, без да яде и да пие, преживявайки отново и отново ужасите на последните пет месеца, спомогнаха единствено да подклаждат огъня на лудостта в бързо израждащото му се съзнание.

Мъжът отключи вратата и тръгна с неуверена походка по коридора към централното стълбище. От общия салон излизаха пътници, смееха се и бъбреха на път за кабините си. Той погледна бронзовия часовник с барелефи от двете страни, окачен над средната площадка на стълбището. Позлатените стрелки показваха 23:51 часа.

Един стюард, застанал до колона с красива лампа в подножието на стълбището, го изгледа пренебрежително — явно раздразнен, че вижда такъв опърпан пътник да се шляе из първокласните помещения, където другите стъпваха по дебели персийски килими в елегантни вечерни облекла.

— Двигателите… спряха — заговори го пътникът с пресипнал глас.

— Сигурно за някаква дребна проверка, господине — отвърна стюардът. — Нали разбирате, нов кораб, на първото си пътуване… Не е изключено да се яви някой и друг технически дефект, който трябва да се отстрани. Но той не може да потъне.

— Може, ако е направен от стомана. — Пътникът разтърка кървясалите си очи. — Ще ида да погледна.

Стюардът поклати глава.

— Не ви препоръчвам, господине. Навън е страхотен студ.

Пътникът с измачкания костюм сви рамене. Студът не го плашеше. Той се обърна, изкачи едно рамо на стълбището и прекрачи прага на врата, водеща към десния борд на лодъчната палуба. Така изстена, сякаш хиляди иглички го прободоха. След като три дни бе лежал в топлата утроба на кабината си, сега минусовата температура му подейства като шок. Нямаше ни най-малък полъх на вятър — само хапещ, притихнал студ, надвиснал като саван от безоблачното небе.