Дар от Земята

Лейтенант Халей Фокс заобиколи ъгъла и спря. Пред него стоеше екипарий, опрял гръб на стената и загърнат в дебела външна куртка. Едното му ухо беше разкървавено и кръвта от раната се стичаше надолу по връхната дреха. На всичко отгоре непознатият люпеше фъстъци и хвърляше обелките по пода.

Странна гледка, но нещата не свършваха дотук.

Халей фокс произхождаше от аристократично семейство и беше третият от своя род, който служеше в Изпълнението. Рефлексите му не бяха достатъчно бързи, за да го причислят към някоя от оперативните групи за набези, а и той предпочиташе спокойната атмосфера на Болницата. Нямаше нищо против да се подчинява, вместо да е един от тези, които издават заповеди. Вече осем години живееше с мисълта, че е създаден тъкмо за тази работа, която не изискваше кой знае каква отговорност.

А след това… снощи например, беше заловил колонист, проникнал по неведоми пътища в Болницата.

На следващата сутрин група затворници избягаха от вивариума — първото бягство в цялата история на колонията. Проля се кръв — лейтенант Фокс никога досега не беше виждал подобно нещо. Човешка кръв, не изцедена и съхранена в органната банка, а размазана по стените и коридора, след преднамерено и жестоко убийство.

Рано тази вечер Главата ги беше предупредил за очаквано нападение срещу Болницата. Той буквално нареди на лейтенант Фокс и на останалите да стрелят по своите колеги в случай, че се наложи. И всички бяха възприели тази заповед напълно сериозно.

Само преди няколко минути зад прозорците се раздаде невероятен трясък… и почти половината от охраната бе зарязала постовете си за да види какво става.

В главата на лейтенант Фокс витаеше непрогледна мъгла.

Той самият не посмя да напусне поста. И без това бъркотията не беше малка. Затова предпочете да остане вътре. И когато видя този непознат екипарий, подпрян на стената и хрупащ фъстъци, Фокс машинално вдигна ръка, козирува и произнесе с уважение: „Сър!“

Мат вдигна глава и откри, че пред него е застанал полицай-изпълнител, неподвижен като закована дъска, положил ръка върху дръжката на прибрания в кобур късодулов щадящ пистолет.

Което беше напълно достатъчно, за да изчезне. Лейтенант Фокс продължи по коридора, подмина вратата на вивариума, спря и се обърна. След това падна.

Мат се отмести от стената и направи няколко колебливи крачки към него. При вида на полицая сърцето му беше слязло в петите.

Зад ъгъла се показа Лени. Тя видя Мат, дръпна се назад и вдигна пред себе си оръжието.

— Не стреляй! Аз съм!

— О, Мат. Мислех, че си се загубил. — Мат се приближи към нея. — Тя разглеждаше падналия полицай. — Нещо им куца подготовката. Това не е маловажно.

— Къде си се научила да стреляш?

— Няма значение. Да вървим. — Тя пристъпи към вратата на вивариума.

— Почакай. Къде да намеря Поли?

— Нямам представа. Така и не можахме да разберем къде е разположена залата с „ковчега“. — Лени протегна ръка към дръжката. Мат я хвана за китката. — Стига, Мат. Вече те предупредих.

— Вратата е минирана.

— Какво?

— Видях как този тип я заобикаляше.

Лени свъси чело, без да откъсва очи от вратата. Тя се обърна, сграбчи един от пешовете на куртката на Мат и с рязко движение откъсна дълго парче. Привърза единия му край за дръжката и отстъпи, докъдето й позволяваше лентата. Мат я следваше отблизо.

— Не би ли ми казала — настояваше той, — къде да открия Поли? Преди да си извършила нещо необратимо.

— Наистина не зная, Мат.

— Добре. Къде е кабинетът на Кастро?

— Ти си се побъркал.

— Аз съм фанатик. Също като теб.

Това предизвика мрачна усмивка.

— Твоя воля. Предупредих те. Тръгни по моя път, ще свиеш на първия завой и ще се качиш по стълбата. Коридорът е само един, няма да го пропуснеш. На всяка от вратите има табелки. Ориентирай се по тях. Кабинетът му е съвсем близо до корпуса на „Планк“. Но ако останеш с мен, можем да открием по-безболезнен път.

— Дърпай тогава.

Лени дръпна лентата.

Дръжката се завъртя надолу и изщрака. В същия миг нещо гръмна на тавана и един конусообразен сноп щадящи стрели посипа мястото, където трябваше да се намира Лени. В коридора зави сирена, гръмко, хрипливо и странно познато. Лени отскочи изненадано назад и се удари в стената. Вратата се открехна на няколко инча.

— Давай! — извика тя и се метна към процепа. Мат я последва.

Пукотът от изстрелите на щадящото оръжие беше заглушен от неистовия вой на сирената. Мат забеляза вътре в помещението четирима стрелци, приклекнали и вдигнали оръжията пред себе си. Те продължаваха да натискат спусъците дори след като Лени се строполи.

— Обречена? Наистина? — Хари просто не можеше да повярва в това, за което говореха от толкова време. Но той не очакваше толкова лесна капитулация.

— Колко наброяват Синовете на Земята?

— Виж, това не мога да ви кажа.

— А аз мога — отвърна Милард Парлет. — По-малко от четиристотин. На цялата Планина Ягледай има по-малко от седемстотин активно действащи бунтовници. Триста години се опитвате да организирате и вдигнете въстание и досега не сте постигнали нищо.

— Поне малко сме постигнали.