Даровита

Стражите пред килията докладваха на тъмничаря, а тъмничарят докладваше на стража на подземията. Стражът на подземията докладваше на стража на крепостта. Нощните стражи, кралските стражи, стражите пред стената и стражите в градината също докладваха на стража на крепостта. Щом някой забележеше нечие отсъствие, вдигаха тревога. Затова ако Катса и нейните хора не успееха да се отдалечат достатъчно, усилията им щяха да отидат на вятъра. Щяха да се спуснат след тях, щеше да се стигне до кръвопролитие; щяха да видят очите й и щяха да я познаят. Затова трябваше да ги обезвреди до един. Ол предполагаше, че са двайсетима. Принц Рафин й приготви трийсет хапчета за всеки случай.

Повечето стражи не я затрудниха. Успееше ли да ги нападне изотзад, или бяха скупчени на малобройни групи, така и не разбираха какво ги сполита. Да се справи със стража на крепостта беше по-сложно, защото пред наблюдателницата му бдяха петима. Тя се завъртя като вихрушка между тях, ритайки и удряйки с колене и юмруци, и той изскочи от наблюдателницата и се включи в битката.

— Познавам Даровитите от пръв поглед. — Той замахна със сабята си и тя се изтърколи настрани. — Покажи ми очите си, момче. Ще ги извадя, да знаеш!

Халоса го по главата с дръжката на камата си и изпита известно задоволство. Сграбчи го за косата, събори го по гръб и пусна хапче върху езика му. След като се събудят, посрамени и с главоболие, всички щяха да обясняват, че нападателят е бил момче, само момче с воинска Дарба. Щяха да предположат, че е момче, защото в обикновените панталони и с качулката тя приличаше на момче и защото, когато ги нападнеха, на хората никога не им хрумваше, че нападателят може да е момиче. А тя се бе погрижила никой от тях да не зърне Ол или Гидън.

Никой нямаше да се сети за нея. Каквато и да беше лейди Катса, тя не се промъкваше предрешена в дворовете посред нощ като престъпник. Освен това се предполагаше, че тя пътува на изток. Чичо й Ранда, крал на мидлънсите, я изпрати тази сутрин пред очите на целия град с капитан Ол и с лорд Гидън. Само цял ден езда в погрешна посока би я довела на юг в Двора на крал Мургон.

Катса се спусна тичешком през обора, заобикаляйки цветни лехи, фонтани и мраморни статуи на Мургон. Доста приятна градина всъщност за толкова неприятен крал. Миришеше на трева, на богата почва и на сладък нектар от росни цветя. Прекоси ябълковата градина на Мургон, оставяйки зад себе си диря от приспани стражи. Приспани, не мъртви — важна разлика. Ол и Гидън и повечето от тайния съвет настояваха да ги убие. Но на срещата, свикана да подготвят мисията, тя ги убеди, че няма да спечелят време, ако ги избие.

— Ами ако се събудят? — попита Гидън.

Принц Рафин се обиди.

— Съмняваш се в медицинската ми вещина? Няма да се събудят.

— По-бързо ще е да ги убием — упорстваше Гидън с пламнали кафяви очи.

Главите в тъмната стая закимаха.

— Ще се вместя в определеното време — обеща Катса и когато Гидън понечи да възрази, тя вдигна ръка: — Достатъчно! Няма да ги убия. Ако искаш да умрат, изпрати друг.

Ол се усмихна и потупа младия благородник по гърба.

— Помисли, лорд Гидън, така ще ни е по-забавно! Съвършеният обир под носа на Мургоновите стражи, без никой да пострада. Добра игра.

Смях огласи стаята, но Катса дори не се усмихна. Не искаше да убива, ако не се налага. Убийството е непоправимо, а тя бе убивала достатъчно. Главно за чичо си. Крал Ранда я смяташе за извънредно полезна. Когато разбойници по границата създават неприятности, защо да изпраща войска, след като може да изпрати един-единствен воин? Далеч по-икономично. Катса убиваше и за Съвета при необходимост. Този път нямаше такава.

В далечния край на градината се натъкна на страж — навярно на възрастта на лиенида. Стоеше сред горичка едногодишни фиданки, облегнат на сабята си с превит гръб и отпуснати рамене. Тя се прокрадна зад него и спря. Ръцете върху дръжката на сабята трепереха.

Не й се нравеха крале, които не позволяват на стражите да си отдъхнат на старини, когато ръцете им вече не могат да стискат оръжията.

Но подмине ли го, той ще открие останалите и ще вдигне тревога. Удари го веднъж — силно — по тила и той залитна напред с въздишка. Тя го подхвана и го положи върху земята възможно най-внимателно. Пъхна хапче в устата му и опипа цицината, която вече се надигаше върху скалпа му. Надяваше се, че има твърда глава.

Веднъж уби по погрешка и споменът я преследваше упорито. Така се прояви Дарбата й. Преди десет години. Беше дете, едва на осем. Мъж, някакъв далечен братовчед, гостуваше на краля. Не го харесваше — тежкия му парфюм, начина, по който оглежда похотливо прислужващите му момичета, как ги докосва, когато си мисли, че никой не го гледа… Обърнеше ли й внимание, Катса настръхваше.

— Какво красиво момиченце! — каза й веднъж той. — Очите на Даровитите понякога са толкова непривлекателни. Но твоите са прелестни. Каква е Дарбата ти, сладка моя? Четеш мисли? Не… Танцуваш, нали?