Даровита

Катса не продума. Завърза торбите за седлото и зачака до конете. Ол донесе другите торби и ги окачи на седлата.

— Принц Тийлиф е в безопасност, нали, милейди?

— Да.

Гидън се надигна криво-ляво, чешейки кафявата си брада. Разви самун хляб и й го подаде, но тя поклати глава.

— Ще ям по-късно.

Гидън си отчупи комат и даде самуна на Ол.

— Ядосана си, че не ни свари да правим гимнастически упражнения, или да подскачаме от клон на клон.

— Ами ако ви бяха хванали, Гидън? Ако ви бяха видели, къде щяхте да сте сега?

— Щяхме да измислим нещо — отвърна Гидън. — Ти щеше да ни спасиш, както спасяваш всички.

Той се усмихна. Топлите му очи озариха красивото му, спокойно лице, което обаче не умили Катса. Гидън беше по-млад дори от Рафин, силен и добър ездач. Нямаше извинение, че е заспал.

— Хайде, милорд — подкани го Ол. — Ще изядем хляба върху седлата. Иначе нашата дама ще тръгне без нас.

Разбира се, подкачаха я. Знаеше за колко придирчива я смятат. Но знаеше също, че не би си позволила да заспи, когато е рисковано.

Те обаче нямаше да оставят лиенида жив. Научеха ли, щяха да се разгневят, а тя нямаше как да ги успокои с разумно основание.

Поеха на изток по горска просека, успоредна на главния път. Спуснаха ниско качулките си и пришпориха конете. След няколко минути тропотът на конски копита успокои Катса и потуши гнева й. Движението винаги разсейваше тревогите й.

Горите в Южен Мидлънс се превърнаха във възвишения; ниските хълмове в началото ставаха все по-високи, колкото повече наближаваха Естил. Спряха само веднъж по пладне да сменят конете в отдалечена гостилница, предложила услугите си на Съвета.

С новите отпочинали коне напредваха добре и на смрачаване стигнаха до естилската граница. Ако тръгнеха рано сутринта, щяха да пристигнат в естилското имение — крайната им цел — преди обед, да изпълнят задачата, възложена им от Ранда, и да поемат по обратния път. Дори без да препускат с главоломна скорост, щяха да се върнат в столицата на Ранда преди залез-слънце на другия ден — точно когато ги очакваха. Тогава Катса щеше да разбере дали принц Рафин е научил нещо от лиенидския старец.

Лагеруваха до огромен скален издатък в основата на източните хълмове. Нощта беше хладна, но решиха да не палят огън. Разбойници дебнеха по възвишенията край естилската граница и макар уменията на Катса и сабите на Ол и Гидън да ги предпазваха от опасностите, нямаше смисъл да си навличат неприятности. Вечеряха хляб, сирене и вода от меховете и после легнаха върху рогозките си.

— Тази нощ ще спя като къпан — прозя се Гидън. — Добре че онзи гостилничар е приятел на Съвета. Иначе щяхме да изтощим конете до смърт.

— Изненадан съм колко сподвижници привлече Съветът — изкоментира Ол.

Гидън се надигна и се подпря на лакът.

— Очакваше ли го, Катса? Предвиждаше ли, че Съветът ще се разрасне толкова?

Какви надежди възлагаше на Съвета? Представяше си как се прокрадва сама из улички и тъмни ъгли — невидима сила, изправена срещу безразсъдството на кралете.

— Не очаквах да има други, освен мен.

— А сега се сдобихме с приятели в почти всички кралства — отбеляза Гидън. — Чу ли как един лорд от Нандър приюти зад стените на крепостта си цяло село, когато Съветът му съобщи, че ще ги нападнат уестърски бандити? Унищожиха селото, но всички оцеляха. — Той се обърна настрани и пак се прозя. — Обнадеждаващо е. Съветът наистина върши добрини.

Катса лежеше по гръб, заслушана в равномерното дишане на мъжете. Конете също спяха. Не и тя — два дни тежка езда и безсънна нощ между тях, ала тя будуваше. Гледаше как облаците се носят по небето, закриват звездите и пак ги откриват. Нощният вятър шумолеше в тревите по хълмовете.

За пръв път Ранда я изпрати да накаже някого в гранично село недалеч от лагера им. Бяха уличили един от лордовете на Ранда, че шпионира за крал Тигпен от Естил. Благородникът — обвинен в предателство и осъден на смърт — бе побягнал към естилската граница.

Катса бе едва десетгодишна. Ранда дойде на тренировката й. Наблюдаваше я с неприятна усмивка.

— Готова ли си да направиш нещо полезно с Дарбата си, момиче? — подвикна й той.

Катса спря да рита и да се върти. Застина, изумена от идеята, че Дарбата й се оказва потребна за някого.

— Хмм… — усмихна се презрително Ранда, развеселен от недоумението й. — Сабята ти е единственото умно нещо у теб. Слушай ме внимателно, момиче. Ще те изпратя да убиеш предателя. Ще го направиш показно, с голи ръце, без оръжия. Ще убиеш само него, никого другиго. Всички се надяваме, че си се научила да контролираш кръвожадността си.

Катса се отдръпна смутено, прекалено малка да отговори, дори да знае какво да каже. Разбра заповедта му. Не й позволяваше да използва оръжия, защото не искаше мъжът да умре бързо. Ранда искаше кърваво, страховито зрелище и очакваше тя да му се подчини.