Читаем Денят след утре полностью

Слушайки Лебрюн, Маквей разлистваше огромна компютърна разпечатка на поръчките за таксита в течение на четирийсет и осемте часа преди намирането на главата, която лондонската полиция бе събрала от местните таксиметрови компании. Данните засягаха само театралния квартал и съдържаха име на шофьора, номер на таксито, час на поръчката, адрес и направление.

— Това не означава, че е престъпник.

Маквей прехвърли няколко страници докато откри хотел „Коноут“, после бавно плъзна пръст надолу. Търсеше нещо необичайно.

— Така е, но човекът се държал странно. Не искал да каже какво е вършил в Лондон. Твърдял, че бил болен и не напускал хотела.

Маквей изпъшка. Щом станеше дума за убийство, нещата винаги се объркваха.

— Колко време е боледувал? — запита той с пресилен ентусиазъм и вдигна крака на бюрото.

— От събота вечерта до понеделник сутринта, когато напуснал хотела.

Маквей огледа обувките си и реши, че се нуждаят от поправка.

— Срещнал ли е някого там?

— Не споменава подобно нещо.

— Подложили ли са го на кръстосан разпит?

— В момента не изглеждало необходимо, освен това почнал да настоява за връзка с посланика. — Лебрюн помълча и Маквей го чу как издишва цигарен дим. — Искате ли да го приберем за допълнителен разпит?

Внезапно Маквей откри онова, което търсеше. 29 септември, събота, 23:11. Двама пътници взети от Лейсистър скуеър. Откарани до хотел „Коноут“ 23:33. Името на шофьора беше Майк Фишър. Лейсистър Скуеър се намираше в самия център на театралния квартал, само на две пресечки от мястото, където бе намерена главата.

— Искате да кажете, че в момента е на свобода?

Маквей смъкна крака от бюрото. Възможно ли бе Лебрюн по случайност да е открил убиеца и след това да го е пуснал?

— Маквей, мъча се да ви направя услуга, тъй че не ми говорете с такъв тон. Нямахме повод да го задържим, след като пострадалият не беше подал оплакване. Но паспортът му е у нас и знаем кога ще напусне Париж. Тук е до края на седмицата, после заминава за Лос Анджелис.

Всъщност Лебрюн беше свестен човек и си гледаше работата. Едва ли му бе по вкуса да работи като свръзка между Парижката префектура и Интерпол, под строгото ръководство на капитан Каду. Едва ли му се нравеше и да говори английски с някакво шантаво холивудско ченге, но както отлично знаеше Маквей, държавният служител трябва да си трае и да върши каквото му наредят.

— Лебрюн — изрече той с грижливо отмерен тон, — изпратете ми снимките му по факса и после изчакайте. Моля ви…

Час и десет минути по-късно лондонската полиция бе открила Майк Фишър и достави слисания шофьор при Маквей. Без да губи време, Маквей го помоли да си припомни дали в събота вечер е взимал пътници от Лейсистър скуеър до хотел „Коноут“.

— Точно така, сър. Мъж и жена. Щури-пощурели; мислеха, че не забелязвам какви ги вършат на задната седалка. Обаче всичко видях.

— Това ли е мъжът? — запита Маквей и му показа получената от Франция снимка на Озбърн.

— Да, сър. Той е, без съмнение.

Три минути по-късно телефонът върху бюрото на Лебрюн иззвъня.

— Искате ли да го приберем? — запита Лебрюн.

— Не, не предприемайте нищо — отвърна Маквей. — Пристигам.

14.

Когато след три часа кацна на летище Шарл де Гол, Маквей вече знаеше къде живее и работи Пол Озбърн, каква професионална квалификация има, номера на шофьорската му книжка и дори това, че на два пъти се е развеждал в Калифорния. Знаеше още, че преди време е бил задържан за побой на момче от паркинга на някакъв ресторант, което смачкало предната броня на новото му БМВ. Очевидно Пол Озбърн бе избухлив човек. А Маквей отлично разбираше, че онзи, когото търси, едва ли реже главите в изблик на гняв. И все пак даже най-лудите глави не са обладани от страсти по двайсет и четири часа в денонощието. Човек може да извърши убийство в пристъп на ярост, а после хладнокръвно да отдели главата и да изостави трупа в някоя уличка, край магистралата, в океана или върху кушетка в студен едностаен апартамент. При това Пол Озбърн беше професионален хирург, тъй че за него отрязването на главата не представляваше никаква трудност.

Но положението имаше и обратна страна — според печатите от паспорта Пол Озбърн не бе припарвал до Великобритания или Стария континент по време на другите убийства. Това можеше да означава много неща: че е невинен, че се представя под чуждо име, че има няколко паспорта, или дори че е подхвърлил главата в театралния квартал, но няма нищо общо с останалите убийства, което би опровергало теорията на Маквей за връзка между престъпленията.

Тъй че засега Озбърн беше само случайна съмнителна фигура, заподозряна във връзка с последното престъпление единствено поради съвпаденията на време, място и професия.

И все пак в момента имаха нещо повече, отколкото в началото. Досега не разполагаха с нищо.

Перейти на страницу:

Похожие книги

В круге первом
В круге первом

Во втором томе 30-томного Собрания сочинений печатается роман «В круге первом». В «Божественной комедии» Данте поместил в «круг первый», самый легкий круг Ада, античных мудрецов. У Солженицына заключенные инженеры и ученые свезены из разных лагерей в спецтюрьму – научно-исследовательский институт, прозванный «шарашкой», где разрабатывают секретную телефонию, государственный заказ. Плотное действие романа умещается всего в три декабрьских дня 1949 года и разворачивается, помимо «шарашки», в кабинете министра Госбезопасности, в студенческом общежитии, на даче Сталина, и на просторах Подмосковья, и на «приеме» в доме сталинского вельможи, и в арестных боксах Лубянки. Динамичный сюжет развивается вокруг поиска дипломата, выдавшего государственную тайну. Переплетение ярких характеров, недюжинных умов, любовная тяга к вольным сотрудницам института, споры и раздумья о судьбах России, о нравственной позиции и личном участии каждого в истории страны.А.И.Солженицын задумал роман в 1948–1949 гг., будучи заключенным в спецтюрьме в Марфино под Москвой. Начал писать в 1955-м, последнюю редакцию сделал в 1968-м, посвятил «друзьям по шарашке».

Александр Исаевич Солженицын

Проза / Историческая проза / Классическая проза / Русская классическая проза