Денят след утре

Именно в този момент, докато гледаше от моста Каприви пламъците над Шарлотенбург, Фон Холден самоволно реши да задейства Сектор 5, наречен „Entscheidend Verfahren“56. Планирана през 1942 година като последна отчаяна мярка срещу непреодолими опасности, процедурата бе усъвършенствана и репетирана в течение на половин век. Всички членове на висшия кръг познаваха наизуст нейните подробности, бяха я практикували поне по двайсет пъти и можеха да я осъществят дори със завързани очи. Нарочно бе разработена така, че да бъде по силите на сам човек, действащ в изключително тежки условия, като изборът на маршрут и превозно средство се предоставяше изцяло на изпълнителя. Чарът на тази операция се криеше в простотата, универсалността и най-вече в това, че неизменно постигаше успех. Дори когато най-опитните сътрудници на Организацията играеха ролята на вражески агенти, опитващи да осуетят процедурата.

След като взе това решение, Фон Холден се върна при колата и подкара през тълпите от зяпачи, прииждащи към пожара. Подпалването на двете сгради очевидно беше вражески саботаж и това означаваше, че трябва час по-скоро да напусне Германия. Който и да бе отговорен за тази акция — БКА, германското разузнаване, ЦРУ, Мосад, френското или английското военно разузнаване — непременно щеше да дебне по изходите от страната, за да ликвидира оцелелите членове на Организацията. Гъстата мъгла правеше невъзможно бягството по въздуха, дори и с частен самолет. Можеше да потегли с автомобил, но пътят беше дълъг и криеше опасност от повреда в двигателя или среща с полицейски патрули. При пътуване с автобус бягството от проверка беше почти невъзможно. Оставаха влаковете. Човек можеше незабелязано да се промъкне през навалицата из чакалнята и да наеме самостоятелно спално купе. През последните години граничните проверки не бяха особено строги, а дори и да възникнеше проблем, винаги му оставаше възможността да дръпне аварийната спирачка и да се измъкне в настаналата паника. Имаше само една неприятна подробност — човек, който купува в последния момент самостоятелно купе, би привлякъл внимание. А това би позволило да го проследят и арестуват. Но Фон Холден разбираше, че няма друг избор. Нуждаеше се от прикритие.

127.

Около огнения ад в Шарлотенбург вече се бяха струпали седемнайсет пожарни коли и от съседните райони продължаваха да пристигат нови. Наоколо прииждаха хиляди любопитни, едва удържани от верига униформени полицаи. Въпреки гъстата мъгла въздушното пространство над пожара гъмжеше от хеликоптери на пресата, полицията и противопожарните служби.

Частите на Втора моторизирана команда Feuerwehrmanns57 си пробиваха път откъм задната страна, поваляйки полицейските заграждения и тъпчейки градините. Опитваха се да насочат водните струи към пламтящите горни етажи, когато от мрака изскочи Озбърн с отчаяни викове за помощ.

Беше измъкнал Маквей колкото се може по-далеч от ужасната горещина, после го бе оставил проснат върху тревата. Полицаят бе загубил съзнание и едва дишаше. За да го облекчи поне малко, Озбърн разкъса сакото и ризата му. Но с нищо не можеше да спре гърчовете на шията и ръцете. Атропинът помагаше при отравяне с цианид, но трябваше да се приложи незабавно. Озбърн забеляза тълпата по отсрещния бряг на Шпрее и макар че сам се задъхваше от отравянето, побягна натам, размахвайки ръце. Ала веднага разбра, че има нови неприятели — мракът и разстоянието. Никой не го виждаше, никой не чуваше виковете му. Завъртя глава и зърна Маквей да се гърчи върху тревата на фона на ослепителните пламъци. Умираше, а Озбърн с нищо не можеше да му помогне. И в този момент се появиха пожарникарите.

— Цианов газ! — изкрещя той в лицето на едър млад пожарникар, който притича покрай него под дъжд от искри. Знаеше, че американските противопожарни служби винаги носят средства против отравяне, защото горящите пластмаси отделят цианови съединения. Молеше се на Бога германските им колеги да са също тъй добре подготвени. — Трябва ни средство против отравяне с цианиди! Амил нитрит! Разбирате ли? Амил нитрит! Това е противоотрова!

— Ich verstehe nicht Englisch58 — отчаяно отвърна пожарникарят.

— Доктор! Доктор! Моля ви! Цианид! — изрече Озбърн бавно и отчетливо, като се молеше човекът най-сетне да го разбере.

Пожарникарят кимна.

— Arzt! Ja!59

Той извърна глава към микрофона върху ревера си и бързо заговори нещо, сред което Озбърн разбра само думите: „Ich brauche schnell einen Arzt!“60

— Амил нитрит — едва изрече Озбърн, после се завъртя настрани и повърна върху тревата.