Читаем Денят след утре полностью

Онова, което се случи на Юнгфрау, беше прекалено сложно и объркано, за да дири в него някакъв смисъл. Най-силно го смущаваха последните мигове, защото не знаеше със сигурност кое е истина и кое се е разиграло само във въображението му.

Като лекар разбираше, че е преживял тежка физическа и психическа травма. Не само през последните седмици, а през целия си живот още от най-ранно детство, макар че дните в Германия и Швейцария несъмнено бяха най-тежки. Но именно на Юнгфрау тънката нишка между халюцинация и реалност преставаше да съществува. Нощта и снегът се бяха слели със страха и пределното изтощение. Ужасът от лавината, предстоящата неминуема смърт от куршума на Фон Холден и непоносимата болка в счупения крак изтриваха от съзнанието му представата за реалност. Ставаше почти невъзможно да реши къде свършва истината и започва видението. Впрочем имаше ли някакво значение, след като вече си бе у дома — измъчен, но въпреки всичко жив и на път да оздравее?

Озбърн отпи глътка чай с лед и отново погледна към залива. След час Вера щеше да потегли с експреса за Кале. После двете с баба й щяха да се прехвърлят с ферибота до Дувър и оттам да хванат влака за Лондон. Утре в единайсет сутринта щяха да излетят за Лос Анджелис. Вера вече бе посещавала Щатите заедно с Франсоа Кристиан. Баба й идваше за пръв път. Озбърн нямаше представа какво ще помисли старата жена за коледните празници в Лос Анджелис, но не се съмняваше, че ще изрази открито своите впечатления. От празника, от слънчевото време… и от него.

Пристигането на Вера беше вълнуващо събитие. А присъствието на баба й правеше всичко някак официално. Ако решеше да остане и да работи като хирург в САЩ, трябваше да се справи със строгите изисквания на Образователната комисия за чуждестранни лекари. Може би щеше да се наложи отново да държи изпити или да премине дълъг и труден стаж. Подобно начинание би изисквало от нея да пожертва много време и енергия, при това напълно безсмислено, защото във Франция вече имаше лекарски права. Само че Озбърн я бе помолил да се омъжи за него. Да дойде в Калифорния и да заживеят щастливо.

Направи й предложението в болничната стая, а тя с усмивка отговори, че „ще види“. Точно така каза:

— Ще видя…

— Какво? — запита той.

Наистина, какво искаше да види? Дали иска да се омъжи за него? Да живее в Щатите? В Калифорния? Но колкото и да я разпитваше, не успя да изтръгне нищо освен тези думи. „Ще видя…“ После тя го целуна и замина за Париж.

В плика, който бе донесла, Маквей изпращаше задграничния му паспорт, най-сетне измъкнат от Първа парижка полицейска префектура. Имаше и бележка на френски, подписана от Бара и Метро. Двамата детективи му пожелаваха всичко най-хубаво и изразяваха искрената надежда, че ще стори всичко възможно, за да не идва повече във Франция.

Изписаха го една седмица след събитията на Юнгфрау и два дни след като Вера потегли за Париж.

Ремер го придружи до аерогарата и му разказа последните новини. Нобъл беше прехвърлен със самолет в Лондон и сега лежеше в специализиран център за лечение на тежки изгаряния. Предстояха му множество операции за присаждане на кожа и дълги месеци възстановяване, преди да се завърне към нормалния живот… ако това изобщо се окажеше възможно. Самият Ремер, въпреки гипсираната китка, се бе завърнал на работа и разследваше енергично събитията около пожара в Шарлотенбург и престрелката в хотел „Борггреве“. Джоана Марш бе открита в един берлински хотел. След дълги разпити я бяха освободили и тя бе заминала за Щатите, придружена от Маквей. Ремер не знаеше какво е станало след това. Предполагаше, че се е прибрала в Таос.

— Ремер… — предпазливо запита Озбърн, припомняйки си нощта на Юнгфрау. — Знаете ли откъде е повикала полицията? От коя спирка? Клайне Шайдег или Юнгфрауйох?

За момент Ремер откъсна очи от пътя и го погледна.

— За Вера Монере ли питате?

— Да.

— Тя не се е обаждала на полицията.

— Какво искате да кажете? — смая се Озбърн.

— Обадила се е друга американка. Туристка… Някоя си Кони… не помня фамилията.

— Кони?

— Точно така.

— Значи Вера е знаела къде съм. И е казала къде да ме намерят.

— Намериха ви кучетата. — Ремер се навъси. — Защо мислите, че е била госпожица Монере?

— Тя беше там, когато ме донесоха в станцията… — неуверено промърмори Озбърн.

— Както и много други.

Озбърн се загледа настрани. Значи кучетата… Добре, нека да е така. Нека образът на Вера, изправена на пътеката за Фон Холден с огромна окървавена висулка в ръцете, да си остане само илюзия. Част от халюцинациите. И нищо повече.

— Всъщност питате дали е невинна. Искате да вярвате, но все още не смеете.

Озбърн го погледна.

— Сигурен съм, че е невинна.

— И имате право. Открихме нелегалната печатница, в която е изработена фалшивата полицейска карта на Фон Холден. Намираше се в апартамента на надзирателя. Онзи, който предал Вера на Фон Холден. Тя е вярвала, че идва при вас. Фон Холден знаел толкова много, че едва към края започнала да се съмнява.

Озбърн не се нуждаеше от доказателства. Дори да не бе повярвал горе в планината, щеше да повярва при срещата в болницата.

Перейти на страницу:

Похожие книги

В круге первом
В круге первом

Во втором томе 30-томного Собрания сочинений печатается роман «В круге первом». В «Божественной комедии» Данте поместил в «круг первый», самый легкий круг Ада, античных мудрецов. У Солженицына заключенные инженеры и ученые свезены из разных лагерей в спецтюрьму – научно-исследовательский институт, прозванный «шарашкой», где разрабатывают секретную телефонию, государственный заказ. Плотное действие романа умещается всего в три декабрьских дня 1949 года и разворачивается, помимо «шарашки», в кабинете министра Госбезопасности, в студенческом общежитии, на даче Сталина, и на просторах Подмосковья, и на «приеме» в доме сталинского вельможи, и в арестных боксах Лубянки. Динамичный сюжет развивается вокруг поиска дипломата, выдавшего государственную тайну. Переплетение ярких характеров, недюжинных умов, любовная тяга к вольным сотрудницам института, споры и раздумья о судьбах России, о нравственной позиции и личном участии каждого в истории страны.А.И.Солженицын задумал роман в 1948–1949 гг., будучи заключенным в спецтюрьме в Марфино под Москвой. Начал писать в 1955-м, последнюю редакцию сделал в 1968-м, посвятил «друзьям по шарашке».

Александр Исаевич Солженицын

Проза / Историческая проза / Классическая проза / Русская классическая проза