Денят след утре

Успехът с Либаргер позволи на Шол да избере дата за тържеството в Шарлотенбург. Седем от предварително избраните обекти бяха все още живи, но вече не се нуждаехме от тях. Директивата на Шол бе те да бъдат умъртвени като другите, но вместо да изгорим телата, трябваше да ги разпръснем из Европа. Близките им останаха невредими, за да страдат от ужас, докато вестници, радио и телевизия шумно коментират чудовищните убийства. Това бе израз на върховно презрение, запокитено в лицето на целия свят. Човешкият живот губеше всякаква стойност, когато преставаше да служи на Организацията. За Шол това бе ехо от славното минало, в чието възраждане вярваше твърдо.

През тези петдесет години имах достатъчно време да размишлявам върху онова, което извършихме. И продължаваме да вършим. Върху онова, което се крие в бъдещето. Опитахме да постигнем невъзможното и успяхме. Самият факт е свидетелство за нашите способности. Работейки в почти пълна изолация от околния свят ние разработихме процес за хирургически операции на атомно ниво при свръхниски температури — нещо немислимо за съвременната медицина и физика. Целта бе да докажем нашия гений. Нашата изобретателност. Да докажем, че в днешния зажаднял за технологии свят никой не може да се мери с нас. Нито японците. Нито американците. Монополът ни принадлежи без съмнение. А това е само началото.

Но… — Внезапно лицето на Залетл стана замислено и мрачно, като засенчено от облак. За броени секунди той сякаш се състари с десетилетия. — Зад нашето дело стоеше същата цел, която причини смъртта на шест милиона евреи и още безброй милиони по бойните полета и под падащите бомби в хиляди разрушени градове. Същата машинация, която превърна в руини половин Европа.

През 1946 година стоях на подсъдимата скамейка в Нюрнберг, обкръжен от виновниците за това. Гьоринг, Хес, Рибентроп, Фон Папен, Йодл, Редер, Дьониц — от горди и високомерни властници те се бяха превърнали в състарени, грохнали и съсипани мъже. Застанал сред тях, аз си спомних как веднъж ме предупредиха да не посещавам Vernichtungslager, лагерите на смъртта. Не отивайте, казваха ми, защото не ще ви позволят да опишете видяното. Все пак отидох. В Аушвиц. И предупреждението се оказа вярно. Не защото не ми позволиха да опиша видяното, а защото не можех да го опиша. Купищата очила. Купищата обувки. Купищата кости. Купищата човешка коса. Мислех, че никога не съм срещал онзи чудовищен начин на мислене, който бе направил възможно това. Нито в живота, нито в театъра, нито в киното. И все пак то съществуваше.

И ето че се озовах на ръководен пост в секретна организация, планираща възраждането на всичко това още преди неговата смърт. Изглеждаше отвратително. Невъзможно. Но ако бях протестирал, ако бях опитал да се измъкна, щях да загина и друг да заеме моето място. Затова реших да мълча и докато заговорът зрее, да се издигна до най-висок пост. А когато настане времето, да унищожа всичко.

Германският писател Гюнтер Грас е казал, че ние, германците, трябва да разберем самите себе си. Ние сме може би най-умелите майстори на техника в цялата човешка история. Способни сме да постигнем чудеса. Но каквото и да вършим, не ще избягаме от сянката на Аушвиц, Треблинка, Собибор и още десетки други, защото те са наши, те ни принадлежат и ние трябва да помним това, да го разберем и никога… никога… да не му позволим да се повтори.

Когато гледате този запис всичко сътворено от нас ще бъде унищожено. С новия Райх ще е свършено. В Шарлотенбург. В das Garten. В секретната база, скрита дълбоко под ледовете на швейцарския връх Юнгфрау.

Übermorgen няма да съществува.

С тия думи Залетл се изправи, мина край камерата и изчезна от кадъра. След миг екранът изгасна.

159.

Озбърн не усети как е напуснал центъра на града. Зашеметяваше го вихър от мисли и емоции. Мъчеше се да ги раздели. Да осъзнае онова, което бе чул. Да се съсредоточи върху разкритията на Залетл. Да изпита яростен гняв към Третия райх. И към дързостта на онова, което бяха предприели. Искаше да крещи от ужас при мисълта за лагерите на изтреблението. Искаше да види лицата на престъпниците от Нюрнберг и да ги наложи върху лицата на Шол, Дортмунд и другите, които знаеше само по име. Искаше да знае дали тайната намеса на Организацията във френската политика е довела непосредствено до смъртта на Франсоа Кристиан.

В един миг се мъчеше да изпита признателност към смелостта на Залетл сам да влачи непосилния товар толкова години, към зловещия героизъм на неговото лично „окончателно решение“. А в следващия беснееше срещу него, че не споделя никакви подробности за хирургичния метод. Как са били поддържани температури близки до абсолютната нула? Как са извършвани операциите? Какъв е бил процесът на възстановяване? За медицината, за борбата срещу човешките страдания тези разкрития биха имали неоценима стойност.