Денят след утре

— Маквей — обади се Нобъл с безизразна физиономия, — нека изчакаме резултатите от лабораторията, а междувременно да пуснем горкия доктор да си довърши сватбената нощ.

— Какво? — слиса се Маквей. — Това да не би да ви е първата брачна нощ?

— Беше — мрачно уточни Майкълс.

— И за какъв дявол вдигнахте слушалката? Ако не ви бяха намерили, щяха да пратят някой друг. — Маквей бе не просто изумен, а дълбоко потресен. — Какво рече жена ви?

— Не е за цитиране.

— Радвам се да чуя, че поне един в семейството има глава на раменете.

— Сър! Знаете, че това ми е работата.

Маквей се постара да прикрие усмивката си. От младия патолог щеше да излезе или отличен професионалист, или смачкан чиновник. Кое от двете — само бъдещето можеше да покаже.

— Ако сте свършили, какво да правя с главата? — рязко запита Майкълс. — Досега не съм работил с лондонската полиция, още по-малко пък с Интерпол.

Маквей сви рамене и погледна Нобъл.

— И аз мога да кажа същото. Не съм работил нито с лондонската полиция, нито пък с Интерпол. Какво правите с главите по тия места?

Ставаше прекалено късно и Нобъл не бе в настроение да се шегува.

— Каквото правим с труповете или парчетата от тях, Маквей. Слагаме етикет, прибираме ги в найлонов плик и ги държим в хладилник.

— Чудесно.

Маквей отново сви рамене. Стигаше му толкова за тази вечер. Призори полицаите щяха да тръгнат от къща на къща, за да разпитат всички, които биха могли да забележат нещо необичайно около кофата за смет в часовете преди откриването на главата. След ден, най-много два, щяха да получат лабораторните данни за тъканите и космите. С помощта на антрополози щяха да установят точната възраст на жертвата.

Като оставиха на доктор Майкълс грижата да надпише етикет и да прибере главата в личната си камера в моргата с изрични указания да не бъде отваряна без присъствието на старши инспектор Нобъл или детектив Маквей, двамата полицаи напуснаха уличката. Нобъл се отправи към своята наскоро ремонтирана четириетажна къща в Челси; Маквей пое към стаичката си в един малък, но удобен хотел на Хаф муун стрийт срещу Грийн парк в квартал Мейфеър.

5.

Бяха го кръстили Уилям Патрик Кавън Маквей в католическата църква „Дева Мария“ на Леи роуд в Рочестър, щат Ню Йорк през един мразовит февруарски ден на 1928 година. През детството и юношеството в енорийското училище „Кардинал Манинг“ и гимназията „Дон Боско“ всички го знаеха като Пади Маквей, първороден син на кварталния сержант Мърфи Маквей. Но от деня, в който двайсет и девет годишният полицай разкри загадката на „мъчителя от хълма“ в Лос Анджелис, всички започнаха да го наричат само Маквей — и началството, и колегите, и пресата, и даже жена му.

Работеше като детектив в отдел „Убийства“ от 1955 година и през дългия си живот бе успял да погребе две съпруги и да изучи трима потомци. В деня, когато навърши шейсет и пет, опита да се пенсионира. Не успя. Телефонът продължаваше да звъни. „Обадете се на Маквей, той е печен в тия истории.“ „Намерете Маквей, нали си няма друга работа, сигурно ще дойде да хвърли едно око.“ „Де да знам, питайте Маквей.“

Накрая той се пресели в планинската хижа, която бе построил край Голямото мечо езеро и отряза телефона. Но едва бе успял да разтовари багажа и да включи кабелната телевизия, когато тълпи от стари приятели се юрнаха на риболов. Не след дълго взеха да му задават същите въпроси, които чуваше и по телефона. Накрая той вдигна ръце, заключи хижата и се върна на работа.

В отдел „Убийства“ го настаниха на същия скърцащ стол зад нащърбеното метално бюро, но още в края на втората седмица старшият детектив Бил Удуорд дойде да го запита дали би желал да посети Европа на държавни разноски. На негово място всеки друг би хукнал за шлифера си. Маквей само сви рамене, после запита защо и колко време ще му отнеме. Не си падаше по екскурзиите, а когато му се налагаше да пътува, предпочиташе топлите страни. Беше началото на септември. В Европа застудяваше, а той мразеше студа.

— Колко ще ти отнеме, зависи само от тебе. А по въпроса „защо“ мога да ти кажа, че в Интерпол имат шест обезглавени трупа и се чудят какво да ги правят.

С тия думи Удуорд тръсна на бюрото една папка и си излезе.

Маквей го изпроводи с поглед и се озърна към колегите в стаята, после отпи глътка студено кафе и разгърна папката. В горния десен ъгъл имаше черно етикетче, което според класификацията на Интерпол означаваше молба за идентифициране на труп с неизяснена самоличност. Етикетчето беше старо. Имената на жертвите вече бяха известни.

От седемте трупа два бяха открити в Англия, два във Франция, един в Белгия, един в Швейцария и един изхвърлен от вълните близо до германското пристанище Кил. Всички бяха мъже на възраст от двайсет и две до петдесет и три години. Нямаше нито един цветнокож и по всяка вероятност всички бяха упоени с голяма доза транквиланти преди главите им да бъдат отрязани с хирургическа точност на едно и също място.