Десетият праведник

Най-после съпротивата под острието отслабна. Слава Богу, ножът беше добре наточен. Последните нишки се скъсаха и въжето полетя надолу в тъмнината. Без да губи време, Николай се прехвърли наляво.

— По дяволите, къде е кибритът? — отново се обади Буше. — Къде го е затрил тоя шибан… А, ето!

Второто въже беше прерязано. Дирижабълът леко се дръпна нагоре. Колко въжета бяха общо? Шест? Да, изглежда, че бяха шест. Той неволно хвърли поглед към йоанитите около страшната черна купчина, после се завъртя към десния борд. Зад гърба си чуваше как Буше с нетърпеливо пъхтене драсна клечка кибрит.

— Merde! — задавено изруга полицаят. — Не пали!

Внезапна догадка прелетя през мозъка на Николай.

— Това са изгорелите клечки! — извика той, срязвайки третото въже. — Търси друга кутия!

Четвърто въже. Ален Буше все още опипваше около двигателя.

Пето въже. Дирижабълът вирна нос. Младежът искаше да се провре назад, но Буше го отблъсна към средата на гондолата, вдигна бастунчето и с един замах сряза последната примка.

— Изхвърляй баласт! Не гледай надолу!

Летяха. Мили Господи, летяха! Бяха живи! Николай се наведе, хвана една тежка торба и я преметна през борда. Долу огньовете се отдалечаваха. Няколко дребни тъмни фигурки лежаха неподвижно между тях, още две или три едва-едва се тътреха към центъра на площадката, към черната купчина, която сякаш беше започнала да излъчва зловещо червеникаво сияние.

Буше бе открил кибрита и пламъчетата гаснеха едно след друго в шепите му.

— Не гледай, идиот!

Но Николай се взираше като хипнотизиран към долината, не можеше да откъсне поглед дори когато се навеждаше за поредната торба с пясък. Нещо бе станало със зрението му и той виждаше сцената поразително ясно въпреки растящото разстояние. Въглищният куп наистина тлееше, пръскаше наоколо кърваво зарево, превръщащо в кардиналски роби белите одежди на падналите йоанити. Последните трима пристъпваха напред.

Издрънча вратичката на пещта. Най-сетне Буше бе успял да запали двигателя.

— Лягай!

Опита да се подчини, ала тялото не го слушаше. Като по някаква своя програма, неподвластна на разума, то все се навеждаше за нови торби, а главата равномерно се извърташе, за да не пропусне нито миг от гибелното зрелище. Долу първият йоанит се олюля на няколко крачки от купчината, падна, сгърчи се край разсипаното сандъче. Вторият се препъна в него и безсилно се свлече на земята. Оставаше само един — предводителят, убедено помисли Николай, въпреки че от толкова далече беше невъзможно да го разпознае. Червеникавото сияние се засилваше, затъмняваше пламъците на огньовете. Клатушкайки се като пиян, йоанитът мина край неподвижните тела, рухна на колене, надигна се и с последно усилие се хвърли заедно със сандъчето си в камарата от жарава.

В един страшен миг на всеобятна, ледена тишина сред котловината се роди кълбо от ослепителен адски огън, нощта се превърна в ден и по склоновете се очертаха отчетливо всяко дърво, всяко листенце. Сетне върху дирижабъла със зверски рев се стовари ударът на експлозията. Николай отлетя към отсрещния борд, дъхът му секна от жестока болка в гърба и той се просна на дъното. По околните върхове тътнеше ехото на взрива. Гондолата се люлееше като махало, нещо скърцаше и пукаше, но бяха живи, невероятно, изумително, бяха живи!

Ръцете на Буше го докоснаха, помогнаха му да седне.

— Как си?

Болката в гърба бе отслабнала. Нямаше нищо счупено. Тишината му пречеше да мисли, притискаше мозъка му от всички страни.

— Това не беше ядрен взрив — глухо каза Николай.

Полицаят се изкашля:

— Очевидно. Пак се провалиха, но са на прав път. Рано или късно ще успеят.

Вятърът се засилваше, свистеше във въжетата и между върбовите пръчки на гондолата, заглушавайки пъхтенето на двигателя. Луната просветна между разкъсаните облаци и пак се скри. Буше се изправи.

— Трябва да изчезваме. Дявол знае колко радиоактивен боклук се носи из въздуха. — Гласът му отново беше металически и властен. — Отивай на носа и следи курса. Двеста и осемдесет градуса запад-северозапад.

Чак сега Николай усети студа. Потръпвайки, той пипнешком прекрачи напред и обувката му закачи нещо на пода. Наведе се. Току под пръстите му хладнееше цевта на картечницата.

Това е решението, мина му през ума. Това е изходът, спасението от робската зависимост. Един изстрел и край! Вече никой няма да чуе за Ален Буше, никой няма да открие трупа му сред планините. Трябва да го сторя!

Но той ме спаси, възрази някакъв вътрешен глас. Рискува живота си заради мен.

Глупости, каза си Николай. Буше в ролята на спасител! Пет пари не би дал за мене, ако не бях включен в непонятната му игра. Тоя тип е просто един маниакално упорит полицай, който не знае що е жалост и съчувствие.

Пръстите му се свиха около цевта. С другата ръка напипа приклада. Усети как се обтягат мускулите по извития му гръб. Беше готов рязко да се изправи, да завърти дулото назад и да натисне спусъка.

И в този момент през шума на двигателя долетя спокоен глас:

— Ако си решил да ме убиваш, по-добре ще е да се откажеш, поне до приземяването. Останеш ли без пилот, с тебе е свършено.