Читаем Десетият праведник полностью

— Добре… — отец Донован подпря длани на масичката и се приведе напред. — Позицията на чистата наука е ясна. Да се приспособим към новите условия, да овладеем природните сили и да продължим по стария път. Ще си възвърнем отминалото величие, пак ще бъдем венец на творението. Там е грешката ти, Жак! Нищо няма да постигнем, дори да се отрупаме с могъщество. За да спечелим отново величието, първо трябва да променим самите себе си. От векове сме поели по един гибелен път — пътя на насилие към природата и към ближния. По другата линия, линията на хармония с битието, са тръгвали само отделни племена — евенки, индианци, чукчи, полинезийци…

— Примитивни народи — презрително натърти Бержерон.

— Да, примитивни — добродушно се съгласи Донован. — Но не ги подценявай, синко. Сега ще ти покажа нещо.

Той извади портфейла си и измъкна отвътре стара цветна фотография, навярно изрязана от някаква книга. Николай се приведе, за да вижда по-добре.

Жълти пустинни пясъци, от които стърчаха ниски сиво-черни скали. На преден план тъмнееха няколко камъка с широки полирани вдлъбнатини от горната страна. В кухините бяха вложени гладки каменни кълба.

— Ръчни мелници — съвсем тихо, почти шепнешком изрече свещеникът. — С тях са мелили жито. И те са единствените мълчаливи свидетели на някогашната плодородна Сахара. Преди хилядолетия там са текли няколко реки, по-големи от Нил. После дошъл човекът — примитивни народи, както казваш, Жак — и чрез неразумно земеделие и скотовъдство унищожил огромни територии. Най-напред минавали говедата, след тях овцете, които могат да изпасат и най-дребната тревичка, накрая стада непридирчиви кози довършвали останалото. Подир тях се задавала пустинята. Така човекът причинил първата от многото екологични катастрофи в своята история. Първата, но не и последната. Семената на злото са заложени у нас и докато не се освободим от тях, всичко ще бъде напразно. Ти ми говориш за прости и безопасни ядрени реактори. Съгласен съм, с тях навярно ще успееш да възродиш цивилизацията и дори да постигнеш стократно повече, ала тези реактори могат да се превърнат в прости и достъпни за всеки безумец атомни бомби. Колко време ще съумееш да опазиш гибелната им тайна? Едва ли задълго, защото, както е казано в Евангелието: и когато запалят светило, не го турят под шиника, а на светилника, и то свети на всички, които са вкъщи. Това е, Жак. Не помислиш ли най-напред за доброто и злото у човека, науката не ще ти помогне.

— Съгласен съм, отче — Бержерон повъртя празната си чашка и без да се смущава, отпи направо от каничката. — Дотук всичко в разсъжденията ти е нормално. Ние сме способни да унищожим планетата, доказвали сме го неведнъж. Но ти искаш от мен да приема нещо много повече — че сме способни да унищожим цялата Вселена. Как, по дяволите, как? Обясни ми, ако можеш!

Отец Донован въздъхна.

— Не те карам да повярваш в брадатия Господ нейде над облаците или в светиите с арфи и палмови вейки. Искам само да допуснеш, че доброто и злото у всеки от нас могат да имат огромна собствена сила. Вселената е необятна — и въпреки това ние успяваме да я обхванем с нищожното си човешко съзнание. Наречи го както си щеш, няма да споря с теб. За мене то е Божията искра, която ни изравнява със Създателя. И нека у всеки от нас тази искра да е нищожна, но защо да не допуснем, че и тя може да създаде ефект, подобен на твоята радиоактивна самоиндукция? Шест милиарда Вселени, отразени в главите ни — това рано или късно трябваше да повлияе на истинската Вселена. За добро или за зло. И уви, злото у нас се е оказало по-силно. Не знам, може би ние всички заедно сме решили подсъзнателно, че е време да отървем света от присъствието си. Обаче в своята неизмерна гордост сме избрали смърт, чрез която да го повлечем подир себе си. А може би малкото добро, пазено от някои сред нас, ни удържа все още на ръба? Наш дълг е да раздухаме гаснещото пламъче на това добро, да го разпалим… и да се надяваме на спасение. Защото, ако наистина ние сме виновни за Колапса, просто нямаме правото да умрем.

Бержерон яростно зарови пръсти в дългата си коса.

— Това е само безумна хипотеза, отче, изтъквал съм ти го вече. Аз не мога да я опровергая и ти не можеш да я защитиш. Дай доказателства, останалото са празни думи!

— Няма да ти дам! — отсече Донован с внезапен гняв. — Дори да имам, не бих ти ги дал, защото все едно, няма да им повярваш или ще ги наречеш непонятни физични явления, както парадокса на симултанността. За мене това е чудо, за тебе — загадъчен процес. Само вярата може да ни спаси, а с доказателства тя не е вяра.

— С други думи, не предлагаш нищо в подкрепа на твърденията си.

Свещеникът притвори очи. Гласът му зазвуча глухо и замислено:

Перейти на страницу:

Похожие книги

Ад
Ад

Анри Барбюс (1873–1935) — известный французский писатель, лауреат престижной французской литературной Гонкуровской премии.Роман «Ад», опубликованный в 1908 году, является его первым романом. Он до сих пор не был переведён на русский язык, хотя его перевели на многие языки.Выйдя в свет этот роман имел большой успех у читателей Франции, и до настоящего времени продолжает там регулярно переиздаваться.Роману более, чем сто лет, однако он включает в себя многие самые животрепещущие и злободневные человеческие проблемы, существующие и сейчас.В романе представлены все главные события и стороны человеческой жизни: рождение, смерть, любовь в её различных проявлениях, творчество, размышления научные и философские о сути жизни и мироздания, благородство и низость, слабости человеческие.Роман отличает предельный натурализм в описании многих эпизодов, прежде всего любовных.Главный герой считает, что вокруг человека — непостижимый безумный мир, полный противоречий на всех его уровнях: от самого простого житейского до возвышенного интеллектуального с размышлениями о вопросах мироздания.По его мнению, окружающий нас реальный мир есть мираж, галлюцинация. Человек в этом мире — Ничто. Это означает, что он должен быть сосредоточен только на самом себе, ибо всё существует только в нём самом.

Анри Барбюс

Классическая проза