Диамантената ера

Редицата от резервоари наричаха каскада — една доста абстрактна прищявка на инженерите в желанието им да угодят на туристите, които не виждаха нищо достойно за снимане на това място. Цялата дейност протичаше в стените, които разделяха резервоарите. Те не бяха точно стени, а по-скоро почти безкрайни решетки от субмикроскопични колелца, които се въртяха непрестанно и имаха по себе си множество зъбци. Всяко зъбче захващаше по една азотна или водна молекула от мръсната страна и се освобождаваше от нея, след като се завъртеше по посока на чистата. Нещата, които не бяха нито азот, нито вода, просто не бяха захващани и съответно не можеха да се придвижат към чистата страна. Имаше също така някои колелца, които захващаха полезни, макар и в минимални количества, елементи като въглерод, сяра или фосфор. Те се придвижваха по подобни, но по-малки каскади, докато също бъдат напълно пречистени. Безупречните молекули в крайна сметка завършваха в резервоари. Някои от тях се свързваха с други, при което се образуваха прости, но полезни молекулни джунджурийки. Най-накрая всички те се предаваха по своеобразни фунии до една съвкупност от молекулярни транспортни пояси, известни под името Захранване. От тях източникът „Виктория“, заедно с останалите няколко Източници на Атлантида Шанхай, представляваха първоизточниците.

Финансови затруднения в живота на Бъд; посещение при един банкер

Бъд се изненада на себе си, че изкара толкова дълго време, преди да му се наложи да използва черепната си пушка в пристъп на гняв. Самото съзнание за това, че оръжието му е там, му даваше увереността, че никой, който е с всичкия си, няма да се ебава с него, особено когато видеше снайперките и черната кожа. Успяваше да постига каквото иска, просто като погледнеше хората изпод вежди.

Беше време да се придвижи нагоре по стълбицата. Търсеше си работа като съгледвач. Не беше никак лесно. Алтернативната фармацевтична промишленост работеше по скоростна, безупречно съобразена с момента система на доставките, така че за ченгетата да не остават почти никакви следи, по които да тръгнат. Дрогата се отглеждаше в незаконни синтетични компилатори, съхраняваше се в незаети жилищни сгради с ниски наеми, след което се отнасяше от контрабандни разпространители до самите улични продавачи. Междувременно из районите душеха напосоки цели хайки съгледвачи и примамки, като никога не спираха на едно място достатъчно дълго, за да бъдат задържани за безделничене. Те наблюдаваха за евентуалното приближаване на ченгета (или надзорни полицейски отряди) през специални устройства в слънчевите си очила.

По времето, когато прати последния си шеф на майната му, Бъд беше сигурен, че ще получи назначение като нелегален разпространител. Работата не стана обаче, а оттогава бяха пристигнали още два големи въздушни кораба от Северна Америка, които бяха излели хиляди бели и чернокожи отрепи на пазара за работна ръка. Бъд вече бе останал съвсем на червено, а освен това му беше омръзнало да яде безплатната храна от обществените синтетични компилатори.

Банката „Пийкок“ представляваше един красив мъж с прошарена брадичка, който миришеше на цитрусови плодове и беше облечен в изключително елегантен костюм с двуредно закопчаване, който пък очертаваше съвсем сполучливо тясната му талия. Бъд се добра до него в един доста неугледен офис на горния етаж в една туристическа агенция в един от мрачните квартали между Аеродрума и осеяните с бардаци райони по брега.

Банкерът не беше особено словоохотлив, след като се здрависаха, а просто скръсти ръце замислено и се облегна на ръба на бюрото си. В такава позиция той заслуша набързо скалъпените увъртания на Бъд, като от време на време кимаше, сякаш Бъд беше казал нещо особено важно. Всичко това малко обезкуражи Бъд, защото той си даваше ясната сметка, че говори пълни глупости, но пък беше чул, че тия точкоглавци се гордеели с това, че винаги били в услуга на клиентите си.

На едно съвсем случайно място от монолога банкерът прекъсна Бъд, просто като вдигна очи и го погледна открито.

— Искате да си осигурите една поредица от заеми — отбеляза така, сякаш бе приятно изненадан, което не беше кой знае колко вероятно.

— И така може да се каже — склони Бъд, като междувременно се ядосваше, че и той не може да накара нещата да звучат толкова красиво.

Банкерът бръкна във вътрешния джоб на сакото си и извади лист хартия, сгънат на три.

— Може да ви бъде от полза, ако прелистите тази брошурка — каза на Бъд той, след което се обърна към самата брошурка и й изломоти нещо на някакъв непознат език.

Когато Бъд пое хартийката от ръката на банкера, върху празната страница се появи красиво цветно лого, а освен това зазвуча и някаква музика. Логото постепенно се превърна в паун. Под него пък започна да върви някаква видеолекция, водена от подобен на вид господин — нещо като смесица от индиец и арабин.

— Парсите ви приветстват с добре дошъл в банка „Пийкок“ — рече той.