Дявол в синя рокля

— Дай ми го този човек, синко. Дай ми го и аз ще те оставя на мира. Ще забравя за всички съвпадения, случили се около теб в цялата тая каша, и това, че си пил с Корета в нощта преди убийството й. Не го ли направиш, ще имам грижата да прекараш остатъка от живота си на топло.

— Можете да проверите Младока Форни за онзи отпечатък.

— Кой?

— Бияча в кръчмата на Джон. Може да се окаже негов.

Можеше да се окаже, че това е последният момент от живота ми, прекаран на свобода като възрастен човек, прекаран на стълбището пред кметството. Замърсените прозорци и меката светлина още са пред очите ми.

31

— Предполагам, че всичко приключи добре, нали, Изи?

— Какво? — обърнах се аз от далиите, които поливах. Одел галеше каната с бира.

— Дюпре е наред и полицията залови убийците.

— Да.

— Но знаеш ли, има нещо, което ме учудва.

— Кое е то, Одел?

— Ами, вече минаха три месеца, Изи, а ти още не работиш и дори не си потърсил работа, както те гледам.

Планинският масив Сан Бернардино е най-красив есенно време. Високите ветрове отвяват всичкия смог и гледката направо ти отнема дъха.

— Работя.

— Да не си хванал някъде нощна смяна?

— Понякога.

— Какво искаш да кажеш с това „понякога“?

— Сега вече работя за себе си, Одел. И имам две работи.

— Да?

— Купих си една къща, на един аукцион за имоти, за които не са платени данъците, и сега го давам под наем и…

— Откъде получи толкова пари?

— Трудово обезщетение от Чампиън. А и ония данъци не бях чак толкова големи.

— Каква ти е другата работа?

— Върша я, когато закъсам за няколко долара. Частни разследвания.

— Хайде бе!

— Няма майтап.

— За кого работиш?

— Хора, които познавам, и хора, които те познават.

— Като кого?

— Мери Уайт е една от тях.

— Какво вършиш за нея?

— Роналд забягнал преди два месеца. Издирих го чак до Сиатъл и й дадох адреса му. Семейството й го върна обратно.

— Какво друго?

— Намерих сестрата на Рикардо в Галвстън и й казах какво прави Розета с брат й. Тя ми даде няколко долара когато дойде и го измъкна оттам.

— По дяволите! — Това беше единственият път, когато чувах Одел да ругае. — Звучи много опасно като занятие.

— Предполагам. Но мога да свърша и докато пресичам улицата. Тъй и тъй човек рискува всеки ден, поне да печели по нещо от това.

По-късно същата вечер двамата с Одел вечеряхме заедно, която бях приготвил. Седяхме пред къщата, защото в Лос Анджелиз беше още горещо.

— Одел?

— Да, Изи?

— Ако знаеш, че някой човек е сгрешил, искам да кажа, е направил нещо лошо, но ти не го предадеш ва закона, защото ти е приятел, мислиш ли, че това е правилно?

— Приятелите са всичко, което има човек, Изи.

— Но ако познаваш някой друг, който е направил нещо лошо, но не чак толкова, колкото първия човек, но ти го предадеш на полицията?

— Ами предполагам, че този другият просто е извадил лош късмет.

Двамата дълго се смяхме.