Дяволската колония

По принцип атака на територията на страната като тази в Юта не влизаше в сферата на екипа му, но някои странни детайли бяха събудили интереса на шефа му генерал Грегъри Меткаф, началника на АИОП. Пейнтър все пак можеше да възрази против използването на ресурсите на Сигма в подобна каша, но поради полемиката около взрива дори президентът (който беше длъжник на Сигма за спасяването на собствения му живот) лично бе поискал намесата им в деликатната ситуация.

„А никой не казва не на президента Джеймс Т. Гант“.

Така че плановете за барбекю с приятелката му трябваше да почакат.

Стоеше с гръб към бюрото си и изучаваше големите плоски монитори, монтирани на трите стени на кабинета. Те показваха взрива от различни ъгли. Най-добрият запис беше от камерите на Си Ен Ен. По другите монитори вървяха зърнести видеоклипове и снимки от мобилни телефони, цифровите очи на света от новото хилядолетие.

За стотен път гледаше кадрите от Си Ен Ен. Видя как възрастната жена, антроположката доктор Маргарет Грантъм, се навежда над зеления военен сандък. Освободи закопчалките и вдигна капака. Последва суматоха и явно някой беше блъснал оператора, защото картината рязко се разлюля. Пейнтър зърна за миг зад жената някаква фигура, която бягаше… след което блесна ослепителна бяла светлина.

Натисна копчето на дистанционното и спря записа. Започна с центъра на взрива. Ако присвиеше очи, можеше да различи сянката на жената в яркото сияние, подобно на някакъв тъмен призрак. Пусна записа кадър по кадър и гледаше как светлината бавно поглъща сянката, докато от нея не остана нищо.

С натежало сърце превъртя бързо напред. Записът бе станал хаотичен и картината непрекъснато се менеше — дървета, небе, бягащи хора. Накрая операторът намери място, което му се бе сторило достатъчно безопасно, за да продължи да снима. Картината се завъртя отново към димящата зона на взрива. Хаосът все още бушуваше и хората се спасяваха панически. Шепа мъже останаха долу и внимателно оглеждаха мястото. Миг по-късно изригна димящ гейзер и прогони дори тях.

Предварителният доклад от геолога на Сигма вече лежеше на бюрото му. Според преценката взривът бе засегнал „подземен геотермален поток“.

Пейнтър отново се загледа в гейзера. Вече не беше подземен. Към обясненията на геолога имаше приложена топографска карта с отбелязани горещи извори в околността. Въпреки сухия технически жаргон на доклада Пейнтър усещаше преливащия ентусиазъм у младия учен, непреодолимото му желание лично да проучи мястото.

Макар самият той да оценяваше тази страст, Националната гвардия беше отцепила района. Провеждаше се издирване на неясната фигура, виновник за взрива. Пейнтър отново се зае с дистанционното и върна на кадрите с атентатора. Фигурата беше неясна и размазана, уловена за по-малко от секунда.

Според показанията била млада жена. Хвърлила раница, пълна с пластичен експлозив и детонатори, след което изчезнала в гората. Ловът вече беше започнал. Националната гвардия, местните полицейски части и агентите от отдела на ФБР в Солт Лейк Сити се опитваха да заградят района, но силно пресеченият горист планински терен създаваше сериозни пречки за откриването й, особено ако познаваше местността.

За да станат нещата още по-лоши, според очевидците младата жена била коренна американка. Ако се окажеше вярно, това означаваше още по-голямо политическо напрежение.

Пейнтър зърна отражението си в монитора и се замисли за собствените си предци. Беше наполовина индианец пекот по бащина линия, но бе наследил сините си очи и светлата кожа на майка си, която бе италианка. Повечето хора изобщо не го разпознаваха като коренен американец, но чертите си бяха налице, стига да се вгледаш достатъчно внимателно — широките високи скули, гъстата черна коса. А с възрастта тези индиански черти ставаха още по-изразителни.

Миналия месец Лиза беше коментирала това. Прекарваха мързелива неделя в леглото, четяха и не намираха причини да стават. Тя се бе надигнала на лакът и бе прокарала пръст по лицето му. „Тенът ти се задържа по-дълго, а тези бръчки от слънцето стават по-дълбоки. Започваш да приличаш на баща си от онази стара снимка“.

Не беше точно нещото, което ти се иска да чуеш, когато се излежаваш в леглото с приятелката си.

После Лиза бе докоснала единствения побелял кичур зад ухото му, изпъкващ като снежнобяло перо на черен фон. „Или така ми се струва, защото пускаш косата си дълга. Още малко и ще мога да я сплета на воинска плитка“.

Всъщност не беше решил да си пуска дълга коса. Просто през последните два месеца все не намираше време да се подстриже. Прекарваше все повече и повече часове в централата на Сигма. Секретната агенция се помещаваше под Смитсъновия замък на Националната алея, в стар бункер от времето на Втората световна война. Бяха избрали мястото заради удобната близост както до коридорите на властта, така и до изследователските лаборатории на Смитсъновия институт.

Именно тук Пейнтър прекарваше повечето от дните и нощите си. Единствените му прозорци към света бяха трите огромни монитора в кабинета му.